Слънцето се стопи на хоризонта и пред очите ни в падащия здрач платото се обагри в синьо. Чакахме, заслушани в звука на собственото си дишане и стенанията на вятъра над ширналата се Сайбея. Но въпреки че денят гаснеше, платото оставаше пусто.
Изгря луната, закрита от облаци. Мал не помръдваше. Стоеше неподвижен като камък, с отсъстващ син поглед. Измъкнах още една кожа от торбата и наметнах и двама ни с нея. Скалите ни пазеха завет от свирепите пориви на вятъра, но все пак не бяха истински подслон.
По някое време той въздъхна дълбоко и присви очи към нощното небе.
— Ще завали сняг. Трябваше да поемем към горите, но аз си мислех… — Поклати глава. — Толкова бях сигурен.
— Всичко е наред — казах, скланяйки глава на рамото му. — Може би утре.
— Запасите ни няма да стигнат за още дълго, а с всеки изминал ден рискът да ни заловят се увеличава.
— Утре — повторих.
— Нищо чудно той вече да е открил стадото. И да е убил елена. А сега да преследват само нас.
— Не го вярвам.
Мал нищо не отговори. Надигнах кожата като палатка над главите ни и накарах цвете слаба светлинка да разцъфне върху ръката ми.
— Какви ги вършиш?!
— Студено ми е.
— Знаеш, че не е безопасно — каза той и придърпа кожата така, че да закрие светлината, която къпеше в топло злато лицето му.
— От седмица не сме виждали жива душа. Но дори да останем незабележими, това няма да ни помогне, ако измръзнем до смърт.
Той свъси вежди, но въпреки това протегна пръсти над светлината и каза:
— Това си го бива.
— Благодаря — отвърнах с усмивка.
— Михайло е мъртъв.
Пламъчето в дланите ми изпращя.
— Какво?
— Мъртъв е. Убиха го във Фйерда. Дубров също.
Седях окаменяла от ужас. Никога не бях харесвала особено нито Михайло, нито Дубров, но това вече нямаше значение.
— Не съм допускала… — Поколебах се. — Как стана?
За момент не знаех дали ще ми отговори и задала ли съм изобщо въпроса. Той гледаше втренчено светлината, която все още потрепваше в ръцете ми. Мислите му се рееха някъде далече.
— Вече бяхме стигнали много на север, почти до Вечните ледове, пътят ни минаваше покрай гарнизона при Чернаст — започна тихо. — Следвахме стадото почти до Фйерда. Там капитанът нареди няколко от нас да минат оттатък границата, дегизирани като фйердани, за да продължат преследването. Това беше много глупаво решение, пълен абсурд. Дори да минехме незабелязано границата, какво щяхме да правим, ако настигнем стадото? Заповедта беше изрична — да не убиваме елена. Значи трябваше да го заловим и някак да го вкараме обратно през границата в Равка. Пълна лудост.
Кимнах. Наистина звучеше налудничаво.
— Същата вечер тримата с Михайло и Дубров се шегувахме с нареждането, приказвахме си, че тая мисия е чисто самоубийство, че капитанът е пълен идиот, и вдигахме наздравици за нещастниците, на които ще се падне задачата. На следващата сутрин се писах доброволец.
— Защо? — попитах стъписана.
Мал отново дълго мълча. Най-накрая проговори:
— Ти спаси живота ми в „Долината на смъртната сянка“, Алина.
— А ти — моя — отвърнах, без да разбирам какво общо има това със самоубийствената мисия във Фйерда. Но явно Мал не ме беше чул.
— Ти спаси живота ми, а когато теб те отведоха от шатрата на Гриша, аз не ти помогнах. Просто стоях и гледах.
— Какво би могъл да направиш, Мал?
— Нещо, каквото и да е.
— Мал…
В безсилието си той прокара ръка през косата.
— Знам, че не е разумно, но точно така се чувствах. Не можех хапка да сложа в уста. Сън не ме хващаше. Пред очите ми беше само ти — как те отвеждат, как изчезваш.
Сетих се за моите безсънни нощи в Малкия дворец, белязани от натрапчивия спомен как за последно зървам лицето на Мал, преди тълпата да го погълне; как охраната на Тъмнейший ме отвежда и как се питам дали някога ще го видя отново. Тогава той ужасно ми липсваше, но никога не съм предполагала, че и аз му липсвам не по-малко.