Дали щеше да настъпи ден, когато ще сме далечни и непознати.
Глава 2
Цялата сутрин ми мина като в мъгла: закуската, отскачането до Палатката с книжата за допълнителни хартия и мастило, после суетнята на сухите докове. Стоях заедно с останалите топографи и чаках да дойде нашият ред за качване в малката флотилия пясъчни салове. Зад гърбовете ни Крибирск постепенно се пробуждаше и се залавяше с обичайните си дела.
Отпред лежеше необикновената, подвижна и променлива тъма на Долината. Животните бяха твърде шумни и плашливи, за да се пътува с тях през Безморието, затова прекосяването ставаше с пясъчни салове: плитки корита с огромни платна, благодарение на които те се плъзгаха почти безшумно по мъртвите сиви пясъци. Сега саловете бяха натоварени със зърно, дървен материал и суров памук, но на връщане щяха да возят захар, пушки и всякакви други стоки, които се доставят в пристанищата на Западна Равка.
Докато разглеждах сала, който се състоеше едва ли не само от платно и паянтова платформа, в главата ми се въртеше единствено мисълта, че на него няма как да се скриеш.
Край мачтата на всеки сал, оградени от въоръжени до зъби войници, стояха по двама гришани от Етералки — Ордена на Призоваващите. Носеха тъмносини кафтани. Сребърната бродерия по маншетите и по края на одеждите им показваше, че са Вихротворци: гришани, които могат да повишават или понижават атмосферното налягане и да издуят платната с вятър, който да ни преведе по дългия път през Долината.
Останалите войници, въоръжени с пушки и командвани от мрачен офицер, стояха покрай перилата. Сред тях също имаше Етералки, но маншетите на сините им дрехи бяха алени, което показваше, че могат да сътворяват огън.
По сигнал от капитана на един от саловете старши картографът ни подкара — мен, Алексей и останалите помощници — да се качим на борда. После се присъедини към Вихротворците край мачтата, за да им помага да следват курса в тъмното. Държеше компас в ръката си, но в Долината от него едва ли щеше да има голяма полза.
Когато се скупчихме на борда, потърсих с поглед Мал — стоеше заедно с останалите следотърсачи в другия край на сала. Те също носеха пушки. Зад тях строени в редица стояха стрелците с лък; колчаните на гърбовете им бяха наежени от стрели с върхове от гришанска стомана. Неволно попипах дръжката на войнишкия нож, затъкнат в колана ми. Това не ми вдъхна кой знае каква сигурност.
Началникът на доковете изкрещя някаква заповед и група плещести мъже започна да тика саловете един по един към обезцветения пясък, който бележеше границите на Долината. После всички бързо заотстъпваха назад, сякаш този мъртъв и блед пясък заплашваше да обгори стъпалата им.
Дойде и нашият ред. Салът с внезапен тласък отскочи напред, когато докерите го бутнаха, скърцайки от съприкосновението със земята. Вкопчих се в парапета, за да запазя равновесие, сърцето ми биеше лудо.
Вихротворците вдигнаха ръце. Платната се разгънаха с оглушително плющене и салът се стрелна към Долината.
Отначало сякаш се носехме сред гъст димен облак, само дето нямаше нито мирис на изгорено, нито жега, нито огън. Звуците изведнъж станаха приглушени и светът замря. Гледах как саловете пред нас навлизат в мрака, изчезвайки постепенно от поглед. По едно време осъзнах, че вече не виждам носа на нашия сал, а не след дълго и ръката си, вкопчена в парапета.
Погледнах през рамо. Светът на живите беше изчезнал. Обгръщаше ни мрак — черен, безтегловен и абсолютен. Намирахме се в Долината.
Усещането бе все едно сме изправени на самия край на Всичкото. Стиснах още по-здраво парапета и усетих как дървото се впива в дланта ми; почувствах се благодарна за тази опора. Съсредоточих се върху това усещане, върху стъпалата си в ботушите, сякаш залепнали за палубата. Отляво чувах дишането на Алексей.
Опитах се да мисля само за войниците с техните пушки и за гришаните Огнетворци със сините роби. Надявахме се да прекосим Долината тихо и незабелязано — за целта нито един изстрел не биваше да се чуе; никакъв огън не трябваше да бъде сътворен. Въпреки това тяхното присъствие ме успокояваше.
Изгубих представа колко дълго пътуваме — саловете се носеха плавно напред и единственият звук бе тихото триене на корпусите им о пясъка. Може би бяхме тръгнали преди броени минути, но нищо чудно и да бяха минали часове. „Всичко с нас ще бъде наред — казах си. — Ние ще се справим.“