— Знаех, че преследваме стадото по заповед на Тъмнейший — продължи Мал. — Помислих… Реших, че ако успея да открия стадото, ще мога някак да ти помогна. Ще поправя нещата. — Той ме погледна бегло; сега и двамата осъзнахме колко дълбоко се е заблуждавал. — Михайло нищо не знаеше. Но нали ми беше приятел, като пълен глупак и той се записа доброволец. На Дубров, разбира се, не му оставаше друго, освен да дойде с нас. Опитах да ги разубедя, но Михайло само се изсмя и каза, че няма да ми остави цялата слава.
— Какво стана?
— Деветима прекосихме границата: шестима войници и трима следотърсачи. Върнахме се само двама.
Думите му увиснаха във въздуха студени и непоправими. Седем души бяха загубили живота си в преследване на стадото. Кой знае още колко имаше, за които дори не подозирах. Но сега ума ми човъркаше друга мисъл: колко ли животи можеше да спаси силата на елена? Двамата с Мал бяхме сираци и бегълци, родени през войните, които от дълго време се водеха по границите на Равка. Ами ако Тъмнейший и ужасяващата сила на „Долината на смъртната сянка“ успееха да прекратят този кошмар? Дали тогава враговете на Равка щяха да замлъкнат завинаги, а ние — да бъдем спасени?
„Не само враговете на Равка — напомних си, — а всеки, който въстане срещу Тъмнейший. Всеки, който дръзне да му противостои.“ Тъмнейший по-скоро щеше да превърне света в пустиня, отколкото да се откаже дори от едно ечемично зрънце от своята сила.
Мал потърка лице с длан.
— Всичко се оказа напусто. Когато времето се промени, стадото се върна в Равка. Трябвало е просто да изчакаме да дойде обратно.
Погледнах Мал, взрях се в пустите му очи и в твърдата линия на очертаната от белега челюст. Това не беше момчето, което познавах. Опитвал се бе да ми помогне, затова беше тръгнал да преследва стадото. Значи аз също имах известна вина за промяната в него. Сърцето ми се късаше при тази мисъл.
— Съжалявам, Мал. Толкова съжалявам.
— Вината не е твоя, Алина. Аз сам направих своя избор. Но той коства живота на приятелите ми.
Искаше ми се да го прегърна и силно да го притисна към себе си. Но това беше невъзможно, не и с този нов Мал насреща. Трябваше да призная обаче, че едва ли бих си го позволила и със стария Мал. Ние вече не бяхме деца.
Непринудената ни близост бе останала в миналото. Протегнах ръка и я отпуснах върху рамото му.
— Щом вината не е моя, значи и твоя не е, Мал. Михайло и Дубров също са направили своя избор. Михайло е искал да ти бъде истински другар. Пък и не знаеш дали не е имал своя причина да преследва стадото. Той не беше малко дете и едва ли би искал така да го запомним.
Мал не ме погледна, но след малко отпусна ръка върху моята. Все още седяхме така, когато започнаха да прехвърчат първите снежинки.
Глава 19
Моята светлина ни сгряваше цяла нощ под завета на скалите. Започнех ли да клюмам, Мал ме сръгваше да се събудя, за да я поддържам. Насред огряния от звездите безкрай на Сайбея тя ни топлеше под животинските кожи.
Когато подадохме глави на следващата сутрин, слънцето сияеше ярко над заметнатия с бяло покривало свят. Толкова далеч на север снегът беше нещо обичайно през пролетта, но нямаше как да не помисля, че и лошият ни късмет се е намесил. Мал огледа девствената шир и възмутено поклати глава. Нямаше нужда да питам за какво мисли. Дори стадото да е било наблизо, следите му са вече заличени от снежния покров.
Ние обаче щяхме да оставим ясна диря за всеки, който искаше да ни проследи.
Без да пророним и дума, отметнахме кожите и взехме да ги прибираме. Мал привърза отново лъка към торбата и двамата поехме през платото. Напредвахме бавно. Той правеше всичко възможно да замете следите ни, но въпреки това здравата бяхме загазили.
Усещах, че Мал се вини, задето не бе успял да открие дирите на стадото, но не знаех как да го успокоя. Сега Сайбея изглеждаше още по-необятна в сравнение с предишния ден. Или просто аз се чувствах смалена.
Най-накрая ливадите отстъпиха място на горички от тънки сребърни брези и гъсти борове с отрупани от сняг клони. Мал забави крачка. Имаше изтощен вид, под сините му очи се бяха появили тъмни сенки. Импулсивно пъхнах своята облечена в ръкавица длан в неговата. Очаквах да се дръпне, но вместо това той стисна пръстите ми. Продължихме да вървим така, ръка за ръка, чак до късно следобед. Докато навлизахме все по-навътре в леса, високо над нас боровите клонаци се сплитаха и образуваха балдахин.