По залез оставихме прикритието на гората и излязохме на малка полянка, притаена под съвършените вълнисти форми на снежните навеи, върху които искряха лъчите на гаснещото слънце. Потопихме се в нейното безмълвие и неподвижност. Шумът от нашите стъпки заглъхна в снега. Ставаше късно.
Знаех, че е време да направим бивак, да си осигурим подслон. Но вместо това стояхме като окаменели ръка в ръка и гледахме как денят постепенно гасне. — Алина — тихо пророни той. — Прости. Прости за всичко, което ти наговорих онази нощ в Малкия дворец.
Погледнах го изненадана. Това сега ми се виждаше като далечно минало.
— И ти ми прости — казах.
— Съжалявам и за всичко друго.
Стиснах ръката му.
— И без това знаех, че едва ли ще открием стадото.
— Не — прекъсна ме той, като избягваше погледа ми. — Не за това. Аз…
Когато тръгнах след теб, мислех, че е защото спаси живота ми и ти дължа нещо.
Сърцето ми се сви. Мисълта, че Мал е дошъл само да изплати някакъв въображаем дълг към мен, се оказа по-болезнена, отколкото очаквах.
— А сега?
— Сега вече не знам какво да мисля. Само едно ми е ясно: всичко вече е друго.
Сърцето отново ме прободе.
— Знам — прошушнах.
— Така ли? Когато те видях с него в двореца онази нощ, ти изглеждаше толкова щастлива. Сякаш сте родени един за друг. Не мога да се отърва от този спомен.
— Наистина, тогава бях щастлива — признах. — В онзи определен момент се чувствах щастлива. Аз не съм като теб, Мал. Така и не успях да намеря своето място на този свят. Навсякъде се чувствам чужда.
— Мястото ти е до мен — тихо промълви той.
— Не, Мал, не е вярно. Или поне от доста време не е така.
Чак тогава ме погледна, в здрача синьото на очите му беше станало бездънно.
— Липсвах ли ти, Алина? Самотно ли ти беше без мен, когато те отведоха?
— Всеки божи ден — отвърнах искрено.
— Ти ми липсваше всеки час. И знаеш ли кое беше най-лошото? Че това ми дойде като гръм от ясно небе. Хващах се как обикалям с надеждата да те зърна. Не заради някаква определена причина, а по навик — защото съм видял нещо, което искам да ти споделя, или просто да чуя гласа ти. А после осъзнавах, че теб вече те няма. Всеки път, във всеки един момент, дъхът ми спираше. Рискувах живота си заради теб. Пропътувах половин Равка заради теб и бих го правил пак и пак, за да бъда с теб, да гладувам заедно с теб, да мръзна заедно с теб и всеки ден да слушам мрънкането ти заради твърдото сирене. Затова не ми казвай, че не си принадлежим — яростно заключи той.
Изведнъж се озова твърде близо до мен и сърцето ми взе бясно да думка. — Прости, че ми отне толкова време, за да те забележа, Алина. Но сега вече нищо друго не виждам.
Той сведе глава и аз почувствах устните му върху своите. Сякаш целият свят около нас притихна. Единственото, което остана, бе допирът на ръката му в моята, когато ме придърпа към себе си, и топлината на неговите устни.
А си мислех, че съм се отказала от Мал. Въобразявах си, че любовта ми към него е останала в миналото. Заедно с онова глупаво и самотно момиче, каквото не исках никога вече да бъда. Опитала се бях да погреба нея и нейната любов, така както се бях опитвала да заглуша своята дарба. Но повече нямаше да допусна тази грешка. Онова, което избухна помежду ни, беше колкото ослепително, толкова и несъмнено. В мига, когато устните ни се сляха, с непоколебима и всепроникваща увереност разбрах, че съм била готова да го чакам цял живот.
Той се откъсна от мен и клепачите ми с пърхане се отвориха. Посегна да вземе лицето ми в шепа, облечена в ръкавица, погледът му търсеше моя. Тогава с крайчеца на окото си улових някакво движение.
— Мал — изрекох само с дъх, поглеждайки над рамото му, — виж.
Измежду дърветата се появиха няколко бели тела, грациозните им шии се извиваха, докато скубеха непокритата от снега трева по краищата на поляната. В центъра на стадото на Морозов гордо стоеше едър бял елен. Той ни погледна с огромните си тъмни очи, сребристите му рога просветваха на гаснещата светлина.
Докато успея да мигна, Мал вече беше отвързал лъка от торбата.
— Аз само ще го поваля, Алина. Ти ще трябва да го довършиш — каза.
— Почакай — спрях го и положих ръка върху неговата.
Еленът бавно пое напред и спря само на няколко крачки от нас. Виждах как гръдният му кош се надига и спуска, как ноздрите му се разширяват, как дъхът му се превръща на пара в мразовития въздух.