— Така удобно ли ти е?
— Ти знаеш какво крои той, нали?
— Той ще ни донесе мир.
— За какъв мир говориш? — възкликнах отчаяно. — Това е същинска лудост.
— Знаеш ли, че имах двама братя? — рязко попита Иван. Самодоволната усмивка беше изчезнала от лицето му. — Естествено, че не знаеш — не бяха родени Гриша. Те бяха обикновени войници и загинаха във войните, които води царят. Баща ми също. Както и чичо ми.
— Съжалявам.
— Да, всички съжаляваме. Царят съжалява. Царицата съжалява. Аз съжалявам. Но единствено Тъмнейший може да промени нещо.
— Няма нужда да се стига дотам. Силата ми все още може да се използва за разрушаване на Долината.
Иван поклати глава.
— Тъмнейший знае какво трябва да се направи.
— Той никога няма да се спре! И ти добре го знаеш. Не и когато вече е опитал вкуса на подобна мощ. Сега аз нося нашийник, но когато всичко приключи, на всички вас ще е надянал нашийници. И тогава няма да има сила, която да застане на пътя му.
По стиснатата челюст на Иван затрепка мускулче.
— Ако продължаваш да бълваш изменнически лъжи, ще ти запуша устата — каза и без да пророни друга дума, излезе от палатката.
Малко по-късно при мен влязоха ниско приведени един от Призоваващите и един Сърцеразбивач. Не познавах нито един от двамата. Избягвайки погледа ми, те се увиха в кожените си наметки и духнаха лампата.
Седях будна в тъмното и гледах как отблясъците от лагерния огън играят по платнището на палатката. Усещах тежестта на нашийника около врата си, а вързаните ми ръце сърбяха от желание да го докопат. Мислех за Мал — само на няколко крачки от мен в другата палатка.
Аз забърках и двама ни в това. Ако бях отнела живота на елена, сега силата му щеше да ми принадлежи. Трябваше да се досетя какво може да ни коства тая моя милозливост. Тя ни струваше свободата. Живота на Мал. Живота на още безброй хора. Предчувствах го, но въпреки това проявих слабост и не стигнах докрай.
През нощта сънувах елена. Виждах как Тъмнейший прерязва гърлото му отново и отново. Виждах как животът помръква в тъмните му очи. Но когато погледнах надолу, не неговата, а моята собствена кръв попиваше в снега. Събудих се със стон; шумовете на бивака насищаха въздуха около мен. Платнището на палатката се отвори и на входа се появи Сърцеразбивач. Той ме отвърза от пилона и ме изправи на крака. Тялото ми недоволно изпука, вдървено от неудобната поза цяла нощ.
Мъжът ме заведе при вече оседланите коне. Наблизо Тъмнейший разговаряше тихо с Иван и другите от Гриша. Потърсих Мал с очи и усетих внезапен пристъп на паника, когато не го открих. После обаче забелязах как един опричник го извежда от палатката.
— Какво да правим с него? — обърна се пазачът към Иван.
— Оставете изменника да ходи пеш — отвърна Иван. — А когато вече не може да продължи, конете ще го влачат.
Отворих уста да се възпротивя, но преди да съм произнесла и дума, Тъмнейший заговори:
— Не — отсече той, възсядайки грациозно коня си. — Искам го жив, когато стигнем „Долината на смъртната сянка“.
Пазачът сви рамене и помогна на Мал да се качи на коня, после завърза окованите му ръце за седлото. Първо почувствах облекчение, но веднага след това остро ме прободе страх. Нима Тъмнейший искаше да изправи Мал пред военен трибунал? Или пък му готвеше нещо още по-страшно? „Той все още е жив — помислих си, — а това означава, че има надежда да го спася.“
— Язди заедно с нея — нареди на Иван Тъмнейший. — И се погрижи да не направи някоя глупост. — После, без да ме удостои и с поглед, препусна в тръс.
Пътувахме с часове през горите, отминавайки платото, край което двамата с Мал бяхме дебнали стадото. Зърнах отдалече скалните блокове, в чийто завет бяхме нощували, и се запитах дали моята светлина, благодарение на която оцеляхме в снежната виелица, ни бе издала и бе довела Тъмнейший право при нас.
Знаех, че сега ни водят обратно към Крибирск, и не исках да мисля какво ме чака там. Кого ли първо би нападнал Тъмнейший? Дали щеше да насочи флотилията пясъчни салове на север към Фйерда? Или се канеше да поеме на юг, за да разшири Долината чак до Шу Хан? Чия кръв щеше да е по моите ръце?
Отне ни още една нощ и един ден, докато стигнем широките пътища, които щяха да ни отведат на юг до Вий. На един кръстопът ни чакаше многочислена група въоръжени мъже, повечето от които бяха в сивата униформа на опричници. Те водеха отпочинали коне и каретата на Тъмнейший. Иван безцеремонно ме стовари върху кадифените възглавници на седалката, после и той се вмъкна вътре. След рязко изплющяване на юздите ние отново бяхме на път.