Но щом ме огледаха по-добре, въодушевлението им се стопи, отстъпило място на тревога и загриженост. Те бяха очаквали да видят триумфа на Призоваващата слънцето, увенчана с най-силната муска на всички времена; очакваха от мен да се излъчва мощ, подсилена от благоволението на Тъмнейший. Вместо това пристигаше едно бледо, уморено и покосено от мъка момиче.
— Добре ли си? — прошепна Мари, докато ме прегръщаше.
— Да — уверих я. — Просто съм изморена от пътя.
Впрегнах и последните си сили, за да им се усмихна колкото се може по-убедително и да ги успокоя. Постарах се да изглеждам въодушевена, докато те се възхищаваха на нашийника от еленови рога и посягаха да го докоснат.
Тъмнейший през цялото време стоеше наблизо и не ме изпускаше от поглед, затова си проправях път през множеството с усмивка на уста, докато накрая лицето ми съвсем се схвана.
Минавайки през павилионите на Гриша, зърнах Зоя, изтегната върху купчина възглавници. Тя впи жаден поглед в нашийника. „Твой е, стига да го искаш“ — помислих си с горчивина и ускорих крачка.
Иван ме отведе в самостоятелна шатра близо до покоите на Тъмнейший. Върху походното легло ме чакаха кат чисти дрехи и синият ми кафтан, имаше и вана с гореща вода. Не бях носила одеждите на Призоваващ само няколко седмици, но ми беше чуждо да ги облека пак.
Личната охрана на Тъмнейший плътно обгради шатрата ми. Само аз знаех, че освен да ме защитават, те ме пазеха и да не избягам. Шатрата беше пищно отрупана с кожи, вътре имаше изрисувана маса и столове, а също и едно изработено от Фабрикатори огледало, бистро като изворна вода и инкрустирано със злато. Готова бях да се откажа от всичко това, само и само да зъзна отново заедно с Мал върху протрито одеяло на студената земя.
Никой не влизаше при мен. По цял ден крачех напред-назад като в клетка; не ми оставаше нищо друго, освен да се тревожа и да си представям най-страшното. Недоумявах защо Тъмнейший бави влизането си в „Долината на смъртната сянка“. Не знаех какво крои, а моите пазачи определено нямаха желание да обсъждат това с мен.
Когато на четвъртата нощ платнището при входа на шатрата рязко се вдигна, едва не паднах от леглото. Оказа се Женя — невъзможно красива и носеща вечерята ми. Седнах на леглото, без да знам какво да кажа. Тя влезе и остави подноса, после се засуети около масата.
— Не би трябвало да съм тук — каза.
— Сигурно — съгласих се. — Не съм сигурна дали ми е позволено да приемам посетители.
— Не, имам предвид, че не би трябвало да съм тук. Невероятна мръсотия е.
Разсмях се и изведнъж страшно се зарадвах, че пак я виждам. Тя леко се усмихна и грациозно се настани на самия край на изрисувания стол.
— Разправят, че си била в уединение, за да се подготвиш за изпитанието — каза.
Изпитателно огледах лицето й, опитвайки да разбера какво точно знае.
— Не успях да се сбогувам, преди… да замина — отговорих предпазливо.
— Ако го беше направила, щях да те спра.
Значи беше наясно, че съм избягала.
— Как е Багра?
— Откакто ти замина, никой не я е виждал. Явно и тя се е отдала на уединение.
Потръпнах. Надявах се Багра да е успяла да избяга, но си давах сметка, че е малко вероятно. Как ли я беше наказал за предателството Тъмнейший?
Прехапах колебливо устни, но после реших да се възползвам от този може би последен шанс.
— Женя, възможно ли е да пратя известие до царя? Сигурна съм, че той не знае какво замисля Тъмнейший. Той…
— Царят е болен, Алина — прекъсна ме тя. — Сега Аппарат управлява вместо него.
Сърцето ми се сви. Спомних си какво бе казал Тъмнейший за Аппарат, когато видях свещеника за първи път: „От него има полза“.
Но свещеникът говореше не само за детрониране на царе, а и на Тъмнейший. Нима се бе опитвал да ме предупреди? Ех, де да не бях толкова страхлива. Само ако го бях изслушала по-внимателно. Ето още нещо в дългия списък с моите покаяния. Нямах представа дали Аппарат просто е верен на Тъмнейший, или козните му се простират много по-надалеч. Но сега вече нямаше как да разбера.
Надеждата, че царят ще прояви воля и желание да се противопостави на Тъмнейший, беше съвсем крехка, но именно тя ме крепеше през последните дни. А сега и тя беше отлетяла.
— Ами царицата? — попитах с последна искрица оптимизъм.
По устните на Женя пробяга дяволита усмивчица.
— Царицата не може да напуска покоите си. Заради собствената й безопасност, разбира се. Заразно е, както разбираш.