— Ако ти кажа да спреш, няма да го направиш. Ако ти кажа, че си полудял, едва ли ще ми повярваш. Тогава защо да си хабя думите?
— Може би защото искаш момчето да живее.
Дъхът ми секна, едва успях да потисна риданието си. Мал беше жив. Тъмнейший може и да лъжеше, но някак не ми се вярваше. Той обичаше властта, а животът на Мал му осигуряваше власт над мен.
— Какво трябва да кажа, за да го спася? — прошушнах и се наведох напред. — Кажи ми и ще го имаш.
— Той е изменник и дезертьор.
— Той е най-надареният следотърсач, който някога си имал или ще имаш занапред.
— Може и така да е — отвърна Тъмнейший и равнодушно вдигна рамене. Но аз вече го познавах добре и зърнах алчни искри в погледа му, когато отметна глава, за да изпие до дъно чашата с квас. Давах си сметка какво му коства да мисли за унищожението на нещо, което би могъл да притежава и използва.
Реших да се възползвам от това незначително предимство.
— Може да го пратиш в изгнание на север, чак до Вечните ледове, докато не ти потрябва отново.
— Нима искаш да прекара остатъка от живота си на каторга или в затвора?
Преглътнах мъчително буцата, заседнала на гърлото ми.
— Да.
— Надяваш се да успеете пак да се съберете, така ли? — попита той развеселен. — Въобразяваш си, че ако оживее, все ще намериш път към него. — Той поклати глава и късо се изсмя. — Предоставих ти власт и сила, за каквито дори не си мечтала, а ти нямаш търпение да избягаш и да се задомиш с твоя следотърсач.
Знаех, че трябва да си затварям устата и да се правя на дипломат, но не се сдържах:
— Нищо не си ми дал. Превърна ме в твоя робиня.
— Никога не съм възнамерявал да стане така, Алина. — Той прокара длан по челюстта си, в изражението му имаше умора, разочарование, дори нещо много човешко. Но дали беше истинско, или просто преструвка? — Не можех да си позволя да рискувам — каза. — Не и с мощта на елена, не и когато бъдещето на Равка е заложено на карта.
— Само не се преструвай, че всичко това е за добруването на Равка. Ти ме излъга. Лъжеш ме, откакто те срещнах.
Дългите му пръсти стиснаха чашата.
— А ти заслужи ли доверието ми? — попита. Сега гласът му не беше толкова студен и непоклатим. — Багра ти подшушна няколко обвинения и те отпрати. Замисли ли се поне веднъж какво ще ми бъде на мен, какво ще бъде за цяла Равка, ако изведнъж изчезнеш?
— Не ми остави друг избор.
— Естествено, че имаше избор. Но ти предпочете да обърнеш гръб на страната си и на всичко онова, което си.
— Това не е справедливо.
— Справедливост! — изсмя се той. — Тя още приказва за справедливост! Какво общо има тя с всичко това? Хората проклинаха името ми и се молеха за теб, но тъкмо ти беше готова да ги изоставиш. Аз съм този, който ще им даде власт над техните врагове. Аз съм този, който ще ги освободи от тиранията на царя.
— За да дойде на нейно място твоята тирания.
— Все някой трябва да управлява, Алина. Някой трябва да сложи край на всичко това. Повярвай, ще ми се да имаше друг начин.
В думите му имаше толкова искреност и здрав разум, сякаш не беше болно от амбиция създание, а човек, който вярваше, че прави най-доброто за народа си. И въпреки онова, което беше сторил или се канеше да направи, аз почти му повярвах. Почти.
Отсечено тръснах глава.
Той се отпусна назад в креслото.
— Добре тогава — каза и уморено сви рамене. — Приеми ме за злодей. — Той остави празната чаша и се изправи. — Ела тук.
Прониза ме страх, но въпреки това се насилих да стана и да го приближа. Той ме огледа изпитателно на заревото от огъня. После посегна и докосна нашийника на Морозов, дългите му пръсти пробягаха по грапавата кост, после се плъзнаха по лицето ми и обхванаха в шепа бузата ми. Усетих тръпка на отвращение, но заедно с нея почувствах и неговата несъмнена опияняваща мощ. Ненавиждах се за това, че тя все още има власт над мен.
— Ти ме предаде — тихо проговори той.
Едва не се изсмях. Значи аз бях предала него?! Той ме използваше, прелъсти ме, а сега ме и зароби, а аз излизах предател! Но в този момент си помислих за Мал и преглътнах гнева и гордостта си.
— Така е — отвърнах. — Съжалявам.
Той се разсмя.
— За нищо не съжаляваш. Единствената ти мисъл е за онова момче и жалкия му живот.
Нищо не отговорих.
— Кажи ми сега… — продължи той, а хватката му стана болезнена, когато пръстите се впиха в плътта ми. В светлината на огъня втренченият му поглед изглеждаше непроницаем и пуст. — Кажи ми колко много го обичаш. Моли се за живота му.