Хауърд Лъвкрафт
Сянка над Инсмут
I
През зимата на 1927–28 година служителите на федералното правителство извършиха странни секретни проучвания из определени места в старото морско пристанище Инсмут, щат Масачузетс. Обществеността узна за това едва през месец февруари, когато бе проведена акция от хайки и арести, последвани от целенасоченото взривяване и изгаряне — разбира се, със съответните предпазни мерки — на огромен брой порутени, проядени от червеи и смятани за запустели къщи покрай изоставените кейове. По-доверчивите души сметнаха случая за пореден яростен сблъсък в периодично припламващата война срещу алкохола.
По-прозорливите читатели на новините обаче бяха изненадани от поразително големия брой арести, необичайното количество полицейски сили, включени в акцията, и завесата от тайнственост около съдбата на задържаните. Не се съобщаваше за съдебни процеси или поне за определени обвинения; нито един от арестуваните не се появи след събитията в никой от нормалните държавни затвори. Дадени бяха мъгляви изявления за епидемии и концентрационни лагери, а по-късно се спомена за разсредоточаване из разни военни и флотски затвори, но слуховете така и не се превърнаха в нещо по-конкретно. Що се отнася до Инсмут, той бе едва ли не обезлюден и дори в днешно време признаците на живот в града се възстановяват мъчително бавно.
Оплакванията на множеството либерални организации доведоха до дълги поверителни разговори и посещения на група техни представители в някои неуточнени лагери и затвори. Впоследствие въпросните организации проявиха учудваща пасивност и сдържаност. Вестникарите се оказаха по-несговорчиви, но в крайна сметка изглежда се съгласиха да окажат безрезервна подкрепа на правителството. Само едно издание — таблоидно вестниче, на което никой не обръщаше внимание поради нелепите му политически позиции — спомена за подводницата, която изстреляла целия си торпеден заряд надолу, към морската бездна отвъд Дяволския риф. Това сведение, дочуто случайно в някаква моряшка кръчма, изглеждаше изсмукано от пръстите, тъй като ниският черен риф се намира чак на миля и половина от Инсмутския залив.
Из областта и съседните градчета се предаваха от ухо на ухо доста слухове, но навън не излизаше почти нищо. Около век хората говореха за умиращия, полузапустял Инсмут, тъй че нищо ново не можеше да е по-невероятно и грозно от онова, което се шепнеше и намекваше с години наред. Нямаше нужда да се оказва натиск върху местните жители — по силата на редица обстоятелства те отдавна бяха станали мълчаливи и потайни. При това наистина знаеха твърде малко, тъй като по суша просторите на диви и безлюдни солени блата откъсват Инсмут от съседните области.
Но накрая възнамерявам да наруша негласното табу върху тази тема. Действията на властите, убеден съм, бяха толкова резултатни, че освен потресение и погнуса не би имало никаква друга вреда за обществото от намека ми за онова, което откриха ужасените участници в окупацията на Инсмут. Освен това направените разкрития могат да имат и някакво друго обяснение. Не знам каква част от цялата история стана мое достояние, а имам причини да избягвам по-задълбочените проучвания, но връзката ми с тази афера беше по-тясна от чиято и да било, а впечатленията, които пазя, могат тепърва да ме тласнат към драстични мерки.
Аз съм онзи, който с безумен бяг се спаси от Инсмут в ранните утринни часове на 16 юли 1927 година и чиито тревожни призиви за правителствена анкета и незабавно действие доведоха до вече упоменатия епизод. Охотно мълчах, докато аферата беше още свежа и не напълно изяснена, но днес, когато всичко се е превърнало в стара история, лишена от привлекателност за обществения интерес и любопитство, изпитвам странното желание да разкажа шепнешком за няколкото страховити часа в онова злокобно и мрачно пристанище на смъртта и богохулната ненормалност. Самото споделяне ми помага да си възвърна вярата в собствения си разсъдък, да се успокоя, че не съм се оказал просто първата жертва на някаква заразна и кошмарна масова халюцинация. Помага ми също да взема решение относно една предстояща ужасна крачка.
Никога не бях чувал за Инсмут преди навечерието на деня, в който го видях за пръв и — засега — последен път. По случай пълнолетието си бях потеглил на туристическа обиколка из Нова Англия — с познавателна, антикварна и генеалогическа цел — смятах да прекося напряко от стария Нюбърипорт до Аркхам, откъдето произхождам по майчина линия. Нямах кола и пътувах с влак, теснолинейка или автобус, избирайки винаги най-евтиния маршрут. В Нюбърипорт ми казаха, че ще е най-добре да взема влака за Аркхам; за съществуването на Инсмут узнах едва на билетната каса, когато почнах да мърморя за скъпите цени. Набитият, хитровато усмихнат касиер, у когото акцентът издаваше далечния пришълец, изглежда се трогна от стремежа ми към икономия и предложи съвет, който не бе споменал нито един от предишните ми събеседници.