Корбет кимна и пъхна няколко монети в отпуснатите ръце на събеседника си.
— А кой всъщност откри тялото на краля?
— Ами хора, изпратени от замъка отвъд Форт. Те вдигнали тялото и го откарали обратно на кралската ладия.
Корбет кимна с разбиране, докато се опитваше да подреди наум събитията, съпровождали смъртта на шотландския крал. Имаше нещо нередно, но той още не можеше да си изясни какво е то.
— Значи — поде той бавно, — един от спътниците на краля останал с теб и изобщо не стигнал до замъка?
Александър кимна.
— А какво е станало с другия? — попита Корбет. — Ако той е успял да стигне до замъка, защо не се е върнал да потърси господаря си? Всъщност — сега Корбет се опитваше да изясни съмненията, които се въртяха в главата му — защо кралицата не е изпратила хора да търсят съпруга й?
— Нали, доколкото разбирам, са очаквали пристигането му?
Другият се взираше в масата, опитвайки да се съсредоточи.
— Не знам — изфъфли той накрая. — Онзи, с когото пихме, се върна обратно, същото стори и другият. Доколкото разбирам, той е яздел пред краля и стигнал до Кингхорн. Защо нито той, нито кралицата са пратили хора да търсят негово величество, не ми е ясно. — Той отправи помътен пиянски поглед към Корбет. — Загадка е цялата история, мастър писарю, и може би ти ще можеш да отговориш на въпросите. Загадка е и самото желание на краля да дойде при кралицата, защото — допълни той с горчивина, — не може да се каже, че тя му доставяше радост.
— Какво искаш да кажеш? — попита Корбет. — Нима кралица Йоланда е мразела съпруга си?
Александър само изкриви лице в гримаса, после главата му се отпусна напред и той потъна в дълбок пиянски сън. Корбет изруга и стана. Взе мръсното наметало, и като се постара да намери най-чистото място в залата, легна там и заспа.
На другата утрин се събуди с чувството, че е ужасно мръсен. Освен това го боляха всички кости. Стана, излезе в двора да се облекчи, после отиде в кухнята да изпроси чаша разреден ейл и къс мазно сушено месо, за да успокои стомаха си — не беше ял, откакто напусна абатството Холируд предния ден. Искаше да напусне Кингхорн колкото можеше по-бързо, преди на офицера или Александър да им е хрумнало да го разпитват на свой ред. Затова, щом привърши с яденето, се отправи към конюшнята и се зае да оседлава кончето си, после го поведе към портата. Почти беше стигнал до нея, когато чу, че някой го вика. Обърна се и видя червенокосата жена, която май се наричаше Ленъкс, да излиза от входа на главната сграда с глинена кана в ръка. Корбет простена и спря.
— Нима си тръгваш тъй рано, английски писарю? — попита тя предизвикателно, а очите й огледаха смело Корбет от глава до пети.
— Да, тръгвам си — отвърна той. — Налага се. Да оставим разговора за следващия път.
— Следващия път — прошепна Агнес дрезгаво, — трябва да поговорим и да се опознаем по-добре.
— Да — отвърна Корбет, — но не и днес. Сбогом!
— До скоро, мастър писарю — отвърна невъзмутимо червенокосата. — До следващия път!
Корбет въздъхна, обърна коня, и след кратък спор със сънливия страж, напусна Кингхорн и се упъти към пристана.
Стигна до него без неприятности по пътя, но му се наложи да почака, наблюдавайки изгрева, докато се появи лодкарят. Той поздрави дружелюбно Корбет, увери се, че е върнал коня в Инвъркийтинг, и сетне откара писаря на другия бряг на Форт. Този път той задаваше въпросите, обзет от любопитство да разбере повече за кралицата и за големите благородници на страната. Корбет, премръзнал и гладен, мънкаше нещо в отговор и беше извънредно доволен, когато пристанаха в Куийнсфери.
— Кажи ми — обърна се той тогава към лодкаря, — превози ли още някого през Форт в деня, когато загина кралят?
Лодкарят поклати глава.
— Не, не — рече той, — бурята трая дълго. Превозих единствено негово величество.
— Но някой трябва да го е сторил! — настоя раздразнително Корбет.
— Да, и така може да е — отвърна лодкарят. — Но не съм бил аз.
— Кой тогава? Лодкарят се ухили.
— Може да е Тагарт, но той е мъртъв, нали?
Ядосан, Корбет се обърна рязко, дръпна поводите на коня и се отправи уморено по обратния път към Холируд.
Реши да не прекосява Единбург, а тръгна по същия път, по който бе минал и преди. Заобиколи града, газейки през мочурищата, докато най-сетне се добра до чистото, свято убежище на абатството. Приветствията на приора звучаха малко иронично, но Корбет прецени, че монасите искрено се зарадваха на завръщането му. За първи път от дълго време насам той се почувства желан гост. Сърцето му се стопли от срещата с тези учени, но простосърдечни хора, така погълнати от своето ежедневие, изпълнено с молитви, труд и учение, че приемаха всеки посетител като видим знак на Божието благоволение. Започнаха да го разпитват за пътуването му, за Кингхорн, за кралица Йоланда, докато приорът най-сетне се намеси и подчерта, че гостът им сигурно има нужда да отдъхне.