Епископ Уисхарт, канцлер на Шотландия, обмисляше всички тези имена. Седеше пред гогсалището си, потънал в диплите на голямото си наметало, без да забелязва студа, който нахлуваше през процепите под вратата и по дървените капаци на прозорците. Свещите, поставени в големи железни свещници, хвърляха слаба светлина, но Уисхарт предпочиташе мрака, че дори и студа. Така успяваше да мисли по-логично, да крои планове, да обмисля и предвижда.
Уисхарт имаше само една голяма любов и тя бе Шотландия. Беше му все едно кой ще управлява кралството, стига владетелят да бе смел, силен и готов да защитава страната срещу заобикалящите я врагове. Уисхарт бе образован мъж. Бе пътувал из Европа и бе станал свидетел на много събития, бе видял как владетелите на двете велики кралства, Филип Френски и Едуард Английски, градят държави и създават нации. Бе видял как се строят пътища, как се събират армии, как се издигат замъци, как се прокарват закони и се упражнява правосъдие, а през това време Шотландия си оставаше сбор от различни племена Единствено желязна хватка стоманената десница на един безмилостен крал би удържала този народ и би възцарила мир в държавата.
В сърцето си Уисхарт скърбеше за Александър. Не го беше харесвал приживе като човек. Покойният беше развратник и преследваше жените, сестрите и дъщерите на благородниците също като разгонено куче. Но си оставаше фактът, че Александър бе силен крал. А сега го нямаше, беше си отишъл внезапно и оставил след себе си загадка. Уисхарт се размърда неспокойно. Не беше ли редно да проучи въпроса? Бог му бе свидетел, мнозина бяха желали смъртта на Александър. Клановете Брус и Комин, мъжете, чиито съпруги бяха любовници на краля — те всички имаха своите мотиви. Уисхарт присви очи и се взря в пламъка на свещите. Имаше и слухове, предупреждения за близката смърт на Александър, доста преди той да загине. В същия този замък, месеци преди трагедията, имаше кралско пиршество. Александър бе тук, заобиколен от любовници и приятели, всички ядяха и пиеха. Уисхарт не бе присъствал на пира, но по-късно му разказаха историята — как Александър внезапно се взрял към далечния край на залата, изпуснал чашата си и пребледнял.
— Какво ти е, господарю? — развикали се придворните. Александър тръснал глава, вдигнал ръка и посочил към сенките в дъното на залата.
— Там има някакъв човек — казал той тихо. — Монах. Мъж в погребално одеяние. Не го ли виждате?
— Не, господарю — отвърнали всички. Александър продължил да се взира в същата посока, напълно изтрезнял — към видението, което явно само той можел да забележи.
— Дошъл е да предизвести смъртта ми — продължил той спокойно. — Да ми каже, че ще загина скоро, и то от насилствена смърт!
Предполагаемото видение разтурило пира, след появата му кралят бил потиснат в продължение на седмици, докато най-сетне природната му жизненост и здрав разум отхвърлили мисълта за него, и той сам решил, че призракът е бил резултат на прекаленото пиене.
Уисхарт прехапа устни. Самият той не вярваше в привидения. Не му се вярваше Бог да отделя време, за да се меси в незначителните човешки дела. Дали не е била някаква измама, дължаща се на осветлението в залата. А може би някой бе насадил съзнателно илюзията в съзнанието на краля? Имаше и други загадъчни събития. Да вземем например пророчествата на Томас Стихоплетеца, известен също като Томас от Лиърмаут, самопровъзгласил се за пророк, който твърдял, че е видял насън смъртта на краля и постоянно отправял към него предупреждения в тромави четиристишия. Уисхарт изсумтя. Някой ден хората му щяха да се доберат до мастър Лиърмаут и да го поразпитат. Нима наистина бе пророк? Или си пъхаше носа в черна магия? Но какъвто и да беше, пророчествата му за смъртта на Александър се оказаха ужасяващо верни.
Уисхарт имаше чувството, че е застанал на кръстопът, но и двата пътя, които се пресичаха тук, тънеха в мрак. От едната страна стоеше проблемът с разследването на обстоятелствата около смъртта на краля, с необходимостта убиецът да бъде разкрит, ако наистина ставаше дума за убийство. От другата — още по-неотложният проблем с наследника на Александър. Бароните бяха положили клетва да защитават каузата на неговата внучка, която бе в Норвегия, но нима едно тригодишно дете би могло да управлява Шотландия? Дали не трябваше на престола да дойде някой друг? А може би, ако тръгнеше по единия път, накрая двата щяха да се съберат в далечината? Може би въпреки всичко Александър не е бил убит, може би наистина е било злополука. Може пък да бе станал жертва на някой ревнив съпруг, който не е издържал да наблюдава как кралят преследва и прелъстява жена му. Да, наистина можеше да има и други причини. Ами ако някой от другите претенденти за престола бе поръчал убийството?