Уисхарт се замисли за Едуард Английски, но отхвърли незабавно тази мисъл. Едуард беше във Франция, нямаше никакви признаци, че той се бърка във вътрешните дела на Шотландия, като изключим това, че бе изпратил тук посланика си Бенстийд и онзи любопитен писар, Корбет. Бенстийд бе пристигнал тук преди Александър да загине, а пък Корбет, така донесоха шпионите на Уисхарт, не бил изпратен лично от краля, а от онази стара лисица Робърт Бърнел, канцлера на Англия. Уисхарт бе наредил да следят внимателно Корбет, но всички донесения доказваха, че писарят не е изпратен от Едуард. Уисхарт се замисли какво ли ставаше в действителност в английския кралски двор. Дали и там няма разцепление? Тъй или иначе, епископът бе уверен, че англичаните в момента не представляват заплаха. Уисхарт стана и прекоси потъналата в сенки стая, за да затвори по-добре един от дървените капаци на прозорците. После се обърна и протегна ръце над един от горящите мангали, за да се стопли. Французите, каза си той, бяха друго нещо; техният посланик, Дьо Краон, беше вече тук, и постоянно шушукаше и заговорничеше с онази кучка, вдовстващата кралица. Уисхарт потри ръце, пукайки с кокалчетата на пръстите си, и се опита да овладее надигналия се гняв. Никога не бе харесвал кралица Йоланда, с нейните превземки и високомерие. Не му се понрави и решението й да се оттегли в Кингхорн и да се държи настрани от краля. Говореха, наистина, че Александър бил луд по нея, но все пак нещо не бе наред. Предполагаше се, че тя е бременна. Може би Шотландия все пак щеше да се сдобие със законен наследник на престола, но дали бебето щеше да бъде момче, и кой щеше да го закриля през годините, докато възмъжее? Уисхарт въздъхна дълбоко. Разбира се, не биваше да забравя и рода Брус — лорд Брус, който би трябвало да се готви за смъртта, вместо да се меси постоянно в политиката, като че ли бе млад придворен в началото на дворцовата си кариера.
Уисхарт си припомни мига, когато бе научил за пиршеството през онази съдбоносна нощ. Брус бил там, присъствали и английският, и френският посланик. Дьо Краон изглеждал разстроен. Бенстийд, привидно невъзмутим, си тръгнал рано, а пък Брус почти не се стараел да скрие убийствената омраза в погледа си всеки път, когато го насочел към краля. В началото на вечерта кралят бил мрачен, после, изведнъж, по съвсем неприсъщ за него начин, настроението му рязко се повишило, той се развеселил, пил много, и тогава заявил, че ще прекара нощта с кралицата, а сетне препуснал в страховитата буря, за да намери смъртта си, падайки от скалите над Кингхорн. Дали някой го е причаквал там, запита се Уисхарт. Надали. Никой, присъствал на пиршеството, не би могъл да прекоси устието на Форт в такова време и с такава бързина, освен това той знаеше от шпионите си, че само кралят е прекосил бурните води на реката през онази нощ. Дълбоко в себе си Уисхарт бе убеден, че кралят е бил убит, но нямаше представа как, защо и от кого. Старият епископ се размърда неспокойно, докато вятърът виеше яростно около кулата на замъка. Макар никога да не се бяха срещали, той би се съгласил с Корбет: сатаната наистина бе наблизо — набираше войнството си като гной в тежка рана.
ГЛАВА ПЕТА
На другата сутрин Корбет спа до късно, без да чуе камбаните на абатството, нито пък да се пробуди от обичайния шум, който вдигаха монасите, докато се заемаха с ежедневните си задължения. Малко преди обяд го събуди отговорникът на послушниците с вестта, че Джон Бенстийд е пратил да го повикат и трябвало да се представи незабавно в замъка. Корбет се облече припряно, отказа любезно предложения му кон, но прие услугите на водач, който да му посочи пътя през Единбург към замъка. Тръгнаха под ситния дъждец, и се заизкачваха нагоре по скалистото възвишение, което според монасите носело името „Тронът на Артур“. Колко различен бе Единбург от Лондон! В качеството си на кралска резиденция, градът бе построен по някакъв предварителен план — дълги, тесни улици с каменни къщи, и фасади, украсени с кръстосани греди — някои залепени една за друга, други разделени от съвсем тесни проходи, които водеха към малките дворчета отзад. Имаше и магазини — изградени простичко, съвсем открити отпред, сергии и многобройни кръчми. Корбет винаги бе считал Лондон за мръсен, но Единбург го надминаваше многократно — всякакви боклуци, отпадъци от храна, счупени нощни гърнета, че дори трупове на мъртви животни задръстваха улиците.