Закрачи надолу по утъпканата, кална пътека. По небето бяха надвиснали облаци, скоро заваля слаб дъждец. Една каруца премина покрай него и го опръска с кал. Корбет изруга тихо Върнел, задето го бе пратил тук. Стигна града и се озова на Лаунмаркет, пазарния площад; тук се бе насъбрала тълпа, за да гледа как чифт коне влачеха някакъв нещастник към издигащия се наблизо ешафод. Човекът, с вързани ръце и крака, бе проснат върху къс кожа, влачен през калта от конете. Нещастникът крещеше, докато голият му гръб се тътреше по неравната, камениста земя, а зяпачите му се присмиваха и го замеряха с боклуци, един общински чиновник четеше на висок глас провиненията му, а свещеникът мънкаше монотонно молитвите си. Корбет не остана да гледа екзекуцията. Проправи си път през тълпата и продължи нататък. Внимаваше да върви по средата на улицата, за да не гази из боклуците, струпани край входовете и в тесните проходи между разкривените дървени къщурки. Магазините бяха отворени, сергиите работеха с пълна пара. Премина каруца, украсена с грубовато изрисуван плат — това бе сцената на група странстващи артисти, те крещяха с пълно гърло думи, които Корбет изобщо не разбираше. Продавачите също крещяха:
— Топли овнешки бутчета! Говежди ребра! Мазни пръсти го дърпаха за ръкавите, но той се освобождаваше и продължаваше. От една пекарна замириса на пресен хляб, той почувства глад, но не спря.
Беше уморен и потиснат; но от време на време някоя сцена привличаше погледа му; куцо куче, което душеше подпухнал мъртъв плъх; котка, която претича с мишка в уста; просяк, подбелил очи, целият в гноясали рани, крещеше на няколко момчета, които пикаеха направо върху него. Корбет си припомни поученията на свети Августин:
„Грях е прекъсването на отношенията между човешките същества“. Ако това бе така, мислеше писарят, то грехът бе навсякъде около него — тук, по тези мръсни улички, бродеше един самотен английски писар. Жена му и детето му бяха мъртви от години; бе загубил при ужасни обстоятелства единствената жена, която обикна по-късно. И ето го сега, сам сред чужденци, които искаха смъртта му. Сети се за прислужника си Ранулф и му се прииска той да бе с него, а не да изгаря от треска в един манастир на много мили оттук.
Мина покрай църквата „Сейнт Джайлс“, зави по една крива уличка и едва не се блъсна в две фигури, които се изпречиха на пътя му. Измърмори някакво извинение и се опита да ги заобиколи. Един от мъжете се измести така, че отново препречи пътя му.
— Са va, monsieur?
— Qu ’est que се? — отвърна неволно Корбет на френски, после повтори: — Какво има? Не говоря френски. Махнете се от пътя ми!
— О, не, мосю — отвърна мъжът на съвършен английски. — Ти си застанал на нашия път, а не ние на твоя. Искаме да си поговорим с теб.
— Вървете да се обесите! — измърмори Корбет и понечи да продължи.
— Само че, мосю, ние сме двама, а зад вас има още двама наши хора. Не искаме да ти причиняваме неприятности.
Французинът се обърна и му направи знак с ръка.
— Ела, господине, няма да те бавим. Нищо лошо няма да ти сторим. Ела с нас!
Писарят хвърли поглед на двамата охранени, набити мъже, чу зад себе си някакъв шум и разбра, че наистина са повече.
— Идвам — каза той с гримаса. Мъжете го преведоха по една тясна, вмирисана уличка и спряха пред ниска едноетажна къща, само с един прозорец, над който бе надвиснал подгизналият от дъжда сламен покрив. Един крив зелен клон бе окачен непосредствено под стряхата — знак, че това бе кръчма.
Кръчмата се състоеше само от едно тъмно, влажно помещение с утъпкан пръстен под, две малки дървени маси, и няколко стари бурета, които служеха за столове. Вътре нямаше никой освен група мъже, насядали около едната маса. Подплашеният съдържател им наливаше ейл. Някаква жена, вероятно негова съпруга, надничаше плахо иззад тезгяха. Няколко деца, по чиито мръсни личица имаше следи от сълзи, се държаха здраво за полите й и зяпаха ококорено към мъжете, които бяха наредили да се опразни кръчмата, а сега бърбореха помежду си на непознат език. Корбет позна веднага Дьо Краон, който се изправи, когато той влезе, поклони му се присмехулно и го подкани с жест да седне на един от импровизираните столове.
— Много мило от твоя страна, че дойде, мастър писарю — каза той на добър английски с едва доловим френски акцент. — Разбирам, че си много зает да обикаляш из Единбург, да задаваш въпроси, и да си пъхаш носа в неща, които не те засягат. Заповядай — той побутна чаша ейл към Корбет, — пийни и ни кажи каква е истинската причина, която те доведе тук.