Без да му мисли повече, той се просна по лице в калта. Тогава чу звука отново, този път последван от изсвистяване и тъп удар, когато стрела от арбалет прелетя над него и се удари в най-близкото дърво. Корбет не чака нито миг. Знаеше, че стрелецът има нужда от време, за да натегне и зареди наново арбалета, затова скочи и побегна с все сили, излезе изпод дърветата и затича без дъх по настлания с каменни плочи път, който водеше към голямата порта на абатството. Тогава направи грешката да се обърне, спъна се, падна на едно коляно, изправи се, почти хлипащ от ужас, добра се с последни сили до портата и заудря по нея с юмруци. Крилата се отвориха и той влетя вътре, залитайки, и едва не падна в ръцете на уплашения послушник, който му отвори. Корбет си възвърна набързо самообладанието, съчини някаква лъжа за пред послушника, и се упъти забързано към жилището на приора. Но там нямаше никой, затова Корбет се отправи към стаята си, хвърли се на нара и потъна в дълбок сън без сънища.
ГЛАВА ОСМА
За втори път през този ден Корбет се събуди, защото някой го разтърсваше и го викаше по име. Отвори очи и трепна, когато разпозна бледото, тревожно лице, вторачените в него зелени очи и рошавата коса на прислужника си Ранулф, когото видя за последен път в лечебницата на манастира Тайнмаут. Корбет тръсна глава и се събуди окончателно.
— Ранулф! Кога пристигна?
— Преди около час — отвърна Ранулф, — със своя кон и едно товарно муле. Спомних си нарежданията ти, когато се оправя, да дойда при теб в абатството Холиуд. Почти цял ден търсих пътя от замъка дотук — той огледа Корбет от глава до пети. — Къде си бил, господарю? Целият си в кал!
— Дълга история — отвърна кисело Корбет. — Ще ти разказвам по-късно. Засега трябва да намериш приора и да му кажеш, че съм се върнал, освен това уреди да ми донесат тук гореща вода.
Ранулф излезе незабавно. Каза си, че господарят му си е същият — странен, потаен, мълчалив, и с все същата страст към чистотата. Чудеше се какво ли е довело Корбет на север; бе се опитвал да измъкне нещо от него по целия път до Тайнмаут, но Корбет мълчеше упорито, така че Ранулф започна да се цупи. Дължеше живота си на Корбет, който го бе спасил от бесилката в Тайбърн, но господарят му си оставаше тайна за него; работеше без прекъсване, единствената му разтуха беше флейтата, ровенето из някой стар ръкопис, или си почиваше, просто седейки над чаша вино, потънал в мрачни размисли за живота. Ранулф ругаеше ожесточено, когато се наложи да напуснат Лондон, задето трябваше да се раздели с младата жена на един търговец. И сега почувства напрежение в слабините си и изруга под нос; тя беше истинска дама, носеше дантели и панделки и ходеше наперено, но в леглото ставаше друга, мека и нежна, увиваше се около него, стенеше и молеше за още. Ранулф въздъхна тежко — всичко това бе много далеч от този мрачен манастир и от мълчаливия му господар.
Появата на Ранулф зарадва много Корбет. Макар да не си го признаваше, неговото присъствие му вдъхна допълнителна увереност, защото Ранулф бе свикнал да му пази гърба. Той изобщо не бе в състояние да схване неизчерпаемата енергия и жизненост на прислужника си, както и способността му да се привързва страстно към всяка жена, която му хвърлеше влюбен поглед. Така или иначе, Ранулф бе тук, и докато Корбет се къпеше и сменяше дрехите си, се питаше как прислужникът му би могъл да го защити от убиеца, който явно го преследваше. Нападението в гората си беше опит за убийство, което потвърждаваше, че и камата, прелетяла край лицето предната вечер, не е била случайност.
Корбет прекара остатъка от вечерта в опити да систематизира всичко, което бе научил, но скоро осъзна, че затъва в нещо подобно на близкото тресавище, и че колкото повече се опитва да намери смисъл в наученото, толкова повече се озадачава. Не каза нищо на Ранулф за последните събития, а вместо това изслуша разсеяно описанието на престоя му в манастира Тайнмаут, докато се чудеше какво да предприеме оттук нататък. Като че ли бе редно да започне да съставя доклад до Бърнел. Така поне щеше да подреди проблемите, пред които бе изправен, и щеше да уведоми лорд-канцлера, че засега търсенията му не бележат никакво развитие. Но после отхвърли този план. Досега бе разговарял само с второстепенните действащи лица в трагедията завършила със смъртта на крал Александър III при Кингхорн. Сведенията, почерпени от Бенстийд и Дьо Краон, бяха ограничени. Може би най-видните личности в страната знаеха нещо повече и биха му казали, ако успееше да се добере до тях. Нещо повече, Корбет знаеше, че и Дьо Краон е наясно с едно — ако той продължаваше да разпитва тук и там, беше само въпрос на време Съветът на регентите да се намеси, да сложи край на търсенията му или дори да го пропъди от страната. Затова трябваше да действа бързо, за да намери нещо ценно, с което да се завърне в Лондон при Бърнел.