След вечерня, последната служба за деня, Корбет отиде при приора и го попита къде би могъл да види Робърт Брус. Приорът, който съвсем не беше глупав, се взря внимателно в Корбет и поклати предупредително глава.
— Внимавай, мастър писарю. Подозирам в какво си се набъркал. До мен достигат неясни слухове, клюки, дворцови сплетни. Времената са смутни, а ти си решил да ловиш риба в мътни, но дълбоки и коварни води.
Корбет сви рамене.
— Нямам избор — отвърна той. — Всеки от нас има своите задължения, и аз както всички останали. Не зная какво си чул и няма да те разпитвам. Не желая зло никому, а може би ще успея да постигна и нещо добро. Затова искам да се видя с лорд Брус.
Приорът въздъхна.
— Обикновено родът Брус обитава планинския си замък в другия край на страната, отвъд река Клайд, но заради скорошната смърт на краля, сега лорд Брус е отседнал близо до Единбург. В крайна сметка — продължи иронично приорът, — той не би искал някой да измъкне плячката зад гърба му. Говорят, че се настанил някъде в пристанището Лийт, достатъчно близо до Единбург, но същевременно удобно място за бягство по суша и море, ако нещата се объркат. Ще проверя дали това е истина и утре ще те уведомя.
На следната утрин камбаните на абатството забиха за утринната молитва. Корбет вече беше на крак и дори облечен. Той срита леко сънливия, мърморещ Ранулф, за да го събуди. Двамата се присъединиха към дългата върволица мълчаливи монаси, които се точеха към църквата. Когато те запяха псалмите, Корбет се присъедини към тях, чувствайки как вътрешното напрежение го напуска под въздействието на монотонното, хармонично песнопение. Ранулф седеше отпуснато на пейката до него, сумтеше и постоянно мърмореше. След като службата приключи, те закусиха в малката белосана трапезария, а сетне отидоха при приора. Той потвърди предположенията си от предния ден, че лорд Брус и хората от свитата му са отседнали в Лийт. Корбет и Ранулф незабавно се отправиха на път и излязоха през портата на абатството точно когато слънцето изгряваше. Движеха се доста бързо. Корбет се чувстваше освежен, макар все още да бе напрегнат. Радваше се, че дъждовните облаци се бяха разнесли, и се надяваше лорд Брус да е все още в Лийт, и да се съгласи да го приеме. Минаха през покрайнините на града, през все още тихите улички, и спазвайки подробните упътвания на приора, скоро се озоваха на широкия, утъпкан път към пристанището Лийт. Пътят беше вече пълен с каруци и товарни коне, които идваха към Единбург, за да донесат в града стоки от пристанището и провинцията. Коли, пълни с риба, плодове, месо, вълна от Англия и фламандско кадифе, се блъскаха, за да си проправят път. Каруцарите, потни и зачервени, ругаеха, всеки твърдо решен да влезе първи в града и да подготви стоката си за продан, преди градът да се събуди.
Корбет яздеше спокойно сред шумотевицата, без да откъсва поглед от Ранулф, който, след като спря да оглежда удивено всичко около себе си, започна да подражава на местния акцент, с което си спечели немалко мрачни и заплашителни погледи. Корбет му заповяда да мълчи и изпита голямо облекчение, когато най-сетне стъпиха на кривите калдъръмени улички на Лийт и се упътиха към малкия пазарен площад. Тук Корбет се зае да разпитва почтените граждани за дома, в който е отседнал лорд Брус със свитата си, като не пропусна да опише на Ранулф герба на рода Брус, с надеждата, че наблюдателният му спътник може да открие някой прислужник с такава ливрея. Но като че ли бе напълно невъзможно да научат каквото и да било. Много от хората, които спираха, почти не разбираха говора им, а Ранулф срещаше сериозни затруднения да проумява потока от твърд шотландски диалект, предизвикан от въпросите им. Накрая около тях се насъбра тълпа зяпачи, които, след като установиха, че са англичани, започнаха да мърморят и ругаят. Корбет се досети, че Лийт е пристанище, и следователно много от местните кораби влизат оттук в схватки с английските. Беше пропуснал, че това е нещо като необявена война, и прокле собственото си неблагоразумие.