Беше тъмно, когато стигнаха покрайнините на Единбург. Корбет се успокои. Големият път бе още оживен — търговци и фермери се отправяха с каруците си към дома. Внезапно настана суматоха, чуха се ругатни, една празна каруца се преобърна, конят се дърпаше и цвилеше, а от каруцаря нямаше и следа. Корбет и Ранулф, които яздеха наблизо, спряха и загледаха наставащия хаос. Две фигури, които крачеха напред по пътя, внезапно се обърнаха и тръгнаха бързо към тях. Корбет ги видя и се поизправи на седлото. Тук имаше нещо нередно. Внезапно проблесна стомана. Той сграбчи юздите на Ранулф, срита коня си и двамата препуснаха напред. Нападателите отскочиха встрани и паднаха, докато Корбет заобикаляше обърнатата каруца. После двамата с Ранулф пуснаха конете в галоп, притиснали се към шиите им, с надеждата, че няма да се подхлъзнат по неравния път. В момента, в който навлязоха сред къщите на града, Корбет възпря малко препускащия кон, обърна се и се усмихна, като видя бледото, ужасено лице на Ранулф.
— Не ме питай кои бяха тези хора — каза той. — И аз не знам. Може дори да са били с приятелски намерения, но си припомних старата приказка „Срещнеш ли някой по тъмно, надали ти е приятел“. Ранулф кимна, извърна се и повърна, сведен над шията на коня — вследствие на преживения страх. Корбет отново се усмихна, но след минута му се щеше да не се е присмивал, защото и на него му приз ля и още трепереше, когато най-сетне се добраха до портата на абатството.
ГЛАВА ДЕВЕТА
На другия ден приорът донесе писмо за Корбет, по-скоро бележка, в която Бенстийд пишеше, че е бил нападнат от неизвестни лица предната утрин, че е успял да се спаси невредим и че съветва Корбет да проявява най-голяма предпазливост. Корбет си обеща, че ще послуша съвета му. Изми се, облече се, и слезе с Ранулф в трапезарията. Закусиха с хляб и сирене, малко плодове и разредено вино. Провери дали хората, които го бяха съпроводили по пътя до Шотландия, се чувстват добре, сетне прати Ранулф да пере дрехите им и да си намери някаква работа в абатството.
Корбет се върна в килията си, спусна резето и извади голяма кожена кесия. Измъкна от нея руло пергамент, пемза, мастилница, пера, дълъг и тънък нож, остър като бръснач, както и червен восък. Разви пергамента, изтърка го добре с пемзата и издуха остатъците от почистването. Натопи едно перо в мастилницата и започна да пише чернова на доклада си до Бърнел. Работата му отне часове и едва в късния следобед той започна да пише окончателния вариант.
„Хю Корбет, писар, до Робърт Бърнел, епископ на Бат и Уелс, лорд-канцлер. Поздрав! Все още пребивавам в абатството Холируд, по работата, която твоя милост ми възложи. Първо ще кажа, че тук слуховете и клюките се роят в изобилие — много привидения, но малко осезаеми факти. Общоприетата версия гласи, че Александър III, крал на Шотландия, паднал случайно с коня си от Кингхорн Нес на 18 март 1286 и загинал. На същия този ден кралят свикал съвета на благородниците, за да обсъдят арестуването на някакъв барон от Галоуей в Англия. Присъствали най-видните личности в кралството — благородниците и висшият клир. Когато кралят се появил, бил мрачен и разсеян, но внезапно настроението му се променило рязко. Работата, по която се събрал съветът, приключила скоро и всички седнали да пируват. На пиршеството кралят изненадал всички със съобщението, че възнамерява незабавно да отиде в Кингхорн при кралицата. Мнозина възразили и се опитали да го вразумят, защото навън вилнеела страшна буря, и такова пътуване, особено нощем, криело много опасности. Кралят не се вслушал в съветите на приближените си и тръгнал на път, като взел със себе си двама оръженосци — Патрик Ситън и Томас Ерсилдун. Препуснали до Куийнсфери, където убедили лодкаря, въпреки протестите му, да ги превози през устието на Форт до Инвъркийтинг. Пристигнали живи и здрави на другия бряг, където били посрещнати от кралския доставчик в Кингхорн (по име също Александър), който бил довел коне на брега. Водел любимата кобила на краля, Тамезин, която той бил оставил в Кингхорн, за да я язди кралицата. Въпросният доставчик също се опитал да разубеди краля, но и той не успял да постигне нищо. Негово величество препуснал нататък. Един от оръженосците, Ситън (за когото се шушукало, че е любовник на краля), познавал по-добре пътеките и в мрака избързал неволно много пред краля. В крайна сметка той стигнал до замъка Кингхорн. Ерсилдун имал далеч по-лош късмет. Не успял да овладее коня си, който го хвърлил и избягал. Затова Ерсилдун останал в Инвъркийтинг, където пили с кралския доставчик чак до другия ден. Междувременно крал Александър стигнал най-високата част на Кингхорн Нес, откъдето конят и конникът паднали върху скалистия бряг в ниското и загинали.