— Между другото — додаде приорът, сякаш едва сега се сещаше, — вестоносецът донесе и лично известие от Томас.
— Какво означава това? — попита Корбет. Та аз никога не съм го виждал и двамата нямаме никаква представа един от друг!
Приорът сви рамене.
— Самото съобщение не е много ясно — „Кажете на Хю, че болката, която Алис му причини, ще изчезне с времето“.
Приорът забеляза стъписването, което се изписа по лицето на писаря.
— Какво означават тези думи, Хю? И коя е Алис? Корбет само поклати глава и се отдалечи. Мислеше за Алис, за красивата Алис-ат-Боу. Самото споменаване на името й му причини болка, сякаш у него се разтвори стара рана; доста по-късно си зададе въпроса откъде Стихоплетеца Томас може да е научил нещо за Алис.
На следния ден Корбет и Ранулф потеглиха на път, съпровождани от един послушник, който трябваше да им служи за водач. Пътуваха на юг. Времето се бе променило; лятото със своето пищно изобилие от цветове бе променило до неузнаваемост и земите, през които Корбет бе минал само преди няколко седмици. Небето беше яркосиньо, изпъстрено с перести, прилични на дантела облачета; пасищата и ливадите бяха изумруденозелени, изпъстрени със синкавите петна на мочурищата; хълмовете бяха осеяни с цветя, които сияеха в ослепителната пъстрота на всички цветове на дъгата. Местността си оставаше дива — стръмни възвишения и затревени плата, прорязани от стоманеносиви скали и пенливи, бързоструйни реки, чиито води се плискаха и бълбукаха надолу към равнината. Послушникът, простодушен човечец, им казваше имената на всяко цвете, на отделните разновидности на пирена, на всяка птица, която пърхаше около тях или описваше ликуващо кръгове над главите им; зае се също да учи Ранулф на една песен, която пееше на своя твърд шотландски диалект — доколкото можеше да се разбере, в нея ставаше дума колко е опасно едно момиче да се озове само в полята и да срещне младия си поклонник. Песента и смехът на двамата бяха толкова заразителни, че накрая и Корбет се присъедини. Пътуваха с дни. Чак на третия навлязоха в долината Лодърдейл. Послушникът посочи надолу, в ниското, където се извисяваше обрасла с бръшлян кула — най-високата част на малък замък, сгушен на брега на река Лодър.
— Това е замъкът на Стихоплетеца Томас — рече той.
— Хайде. Да тръгваме надолу.
Когато наближиха, Корбет прецени, че Ърлстън е укрепено имение с квадратна кула и висока ограда — той бе видял много такива по време на пътуванията си из Шотландия. Оградата бе заобиколена от ров, през който се минаваше само по един доста нестабилен мост. Тримата препуснаха, за да го прекосят колкото е възможно по-бързо, и влязоха в прашния двор на имението. Дворът не беше голям — вътре имаше дълбок кладенец, конюшня, краварник и пристройки от греди, облепени с глина, които служеха за складове. Един коняр дотича да поеме юздите на конете им и да им помогне да слязат. Друг прислужник влезе в замъка, за да уведоми сър Томас за пристигането им. Корбет скочи от коня и се огледа. Кулата не беше толкова леснодостъпна за нападатели, колкото изглеждаше на пръв поглед — цялата беше изпъстрена с тесни процепи, откъдето нападателите можеха да бъдат обсипвани със стрели, а горе имаше широк парапет, откъдето защитниците обикновено хвърляха камъни по нападателите или ги заливаха с вряло масло.
Корбет тъкмо се канеше да продължи проучванията си, когато чу уплашения вик на Ранулф:
— Мастър Корбет! Мастър Корбет! Ела по-скоро! Сър Томас дойде!
Корбет се извърна и видя висок, слаб, белокос мъж в дълга черна роба, който се бе изправил до конете им. Корбет се упъти бързо към него и мъжът се обърна, за да го поздрави. Корбет се закова на място.
— Сър Томас?
— Да, Хю, аз съм сър Томас от Лиърмаут.
Корбет не можеше да откъсне поглед от новодошлия. Косата му беше бяла, както и кожата, а устните и очите бяха яркорозови — всъщност очите синееха, но клепачите около тях, лишени от всякакви мигли, бяха толкова розови, че такива изглеждаха и очите. Сега Корбет се сети, че е чувал за такива хора — бели от горе до долу. Наричаха ги „албиноси“. Постара се да скрие смущението си, но забеляза, че сър Томас се усмихва неприкрито.
— Хайде, Хю, признай си, че си изненадан. Така е с повечето хора. Странен съм, нали? Различен от останалите?
Гласът му беше ясен, нисък и приятен.
Корбет отвърна на усмивката му; навремето един коренен жител на Уелс му бе обяснил, че всеки човек има свое собствено излъчване, добро или лошо, което останалите долавят. Ако това бе вярно, то сър Томас излъчваше дружелюбие и добронамереност.
— „И ум, и хубаво лице не струват пред добро сърце!“ — започна да рецитира той. — Обичаш ли поезията, мастър Корбет?