— Наслаждавам й се винаги, когато мога.
— Това е добре — отвърна сър Томас. — Знаех, че ще дойдете — допълни той с внушителен тон и веднага след това се разсмя, като видя стъписаното лице на Ранулф. — Но това не се дължи на пророческите ми дарби — заяви той, издигнал пръст към небето. — Видях ви от върха на кулата. Хайде, влезте. Обядът е готов.
Влязоха в тъмната, прохладна кула. Прекосиха настлания с плочи под на просторното входно помещение и се заизкачваха по вита каменна стълба към голямата зала. Каменните стени на просторното, мрачно помещение бяха покрити със зелени кадифени завеси. На средата на покрития с тръстикови стъбла двор имаше дълга маса от полирано дърво с пейки от двете й страни. В другия край на залата се виждаше тясна вратичка. Томас поясни, че тя водела към кухнята. Вратичката се отвори и в залата влезе дребна, тъмнокоса, усмихната жена. Томас обгърна с ръка раменете й, и каза, че това е Бету, съпругата му. Жената ги поздрави тихо и все така усмихнато. После ги покани да седнат и постави на масата поднос с кана вино, чаши и купа сладки. Започнаха да ядат. Докато се хранеха, разговаряха за пътуването и разказваха дворцови клюки. Когато приключиха, Томас помоли Бету да покаже на Ранулф и на брата-послушник отредените за тях стаи. Когато тримата излязоха, той се обърна към Корбет и се вторачи в него със стряскащите си очи.
— Е, мастър Корбет? За какво съм притрябвал на един писар на английския крал?
Корбет остави чашата си на масата и отвърна.
— Става дума за негово величество крал Александър III. Както сам знаеш, той загина, падайки от скалите при Кингхорн Нес. Ти сам си предсказал смъртта му.
Томас кимна.
— Откъде разбра, че ще се случи така? — попита Корбет.
— Видях го — отвърна Томас и докосна леко челото си с пръст. — Виждам образи, сцени, картини, когато гледам във водата.
— Каква вода? — попита рязко писарят.
— Малкият народ — усмихнато отвърна Томас. — Наричат ги елфи и гоблини. Римляните ги наричали пикти, от „Pictus“, „нарисувани“. Слуховете за мен са верни. Живях при тях, макар и не единайсет години. Те са отхвърлени от обществото. Такъв съм и аз, може би затова споделям тяхната дарба да виждат бъдещето.
Корбет въздъхна и поклати невярващо глава. Томас се обърна и посочи една муха, която пълзеше по ръба на масата.
— Погледни мухата — всичко, което тя вижда и чувства, е тази маса. Нима можем да я виним, задето вярва, че единствените неща, които съществуват на този свят, са масата и тя самата? Същото е и с нас, мастър Корбет. Вярваме единствено в това, което можем да видим и пипнем!
— Чувал съм подобни философски аргументи и от мнозина учени — отвърна Корбет, — но все пак… да гледаш в бъдещето?
Томас стана и направи знак на Корбет да го последва. Отидоха до един от тесните процепи, които служеха за прозорци, и домакинът посочи надолу, където се виеше река Лодър.
— Виж, мастър Корбет, оттук виждаме много голяма част от реката, но ако плавахме с лодка по нея, какво щяхме да виждаме? Малка част пред нас, малко зад нас и бреговете от двете ни страни. Същото е и с времето. Въпрос на гледна точка!
Корбет се извърна и взе отново чашата си, наслаждавайки се на плътното, ароматно вино от Бордо.
— И тъй, къде точно си застанал ти във времето, за да познаваш бъдещето и да виждаш смъртта на крале?
— Понякога просто става така, че знам — въздъхна Томас. — Но смъртта на Александър видях — във водата, в блюдото за пророкуване.
— Не разбирам. Какво видя?
— Видях краля и коня му — как падат от някакви скали на фона на нощното небе — отвърна Томас.
— И това е всичко?
— Това е всичко! Защо, нещо повече ли трябваше да има? — попита Томас.
— Но нали — възрази Корбет, — ти си предрекъл и самия ден на смъртта му!
— Нищо подобно не съм правил — заяви Томас. — Казах само открито на негово величество, че е близък денят, когато ще се представи пред Върховния съдник. Едва след като нещастието се случи, хората започнаха да си измислят, че съм споменал точна дата.
Томас изгледа замислено Корбет.
— Ти си убеден, че кралят е бил убит, нали? Писарят кимна.
— Да — призна той с въздишка. — Убеден съм, че е убит, но кой го е убил, как и по каква причина — това не знам! Може би ти ще ми кажеш нещо по-точно?
Томас се засмя тихичко.
— Не, аз виждам само отделни картини, събитията, а не причините за тях и техните последици. Но мога да ти кажа — продължи той по-сериозно, — че виждам непосредствено застрашаваща те опасност. А също и че ме измъчва съжаление, задето си пропътувал толкова път за нищо.