Той отиде при писаря и постави ръка на рамото му.
— Ти трябва да откриеш истината, мастър Корбет. Да, аз предупредих краля, че го заплашва опасност, но като се има предвид обичая му да препуска като луд от единия край на кралството до другия, най-често в дълбока нощ, и придворният шут би могъл да му отправи също толкова основателно предупреждение. — Томас се извърна и погледна през прозореца. — За да не отиде напразно пропътувалият път, Хю, утре ще те заведа при Малкия народ, „нарисуваните“, пиктите, феите, наричай ги, както щеш. — Той се взря в Корбет.
— Ще дойдеш ли?
Корбет кимна.
— Чудесно! — възкликна Томас и потри ръце. — А сега е време за обяд!
Късно на следната утрин Корбет и Томас напуснаха Ърлстън и потеглиха на югозапад — към голямата гора Етрик. Ранулф и послушникът останаха в замъка. Томас обясни, че пиктите били потайни и враждебно настроени към пришълците, които ги изтласкали от техните земи. Ако се натъкнели на странник, рядко се отнасяли добре с него. Докато яздеха, Томас разказа на Корбет още много неща за пиктите — как някога те владеели Шотландия и дори нерядко преминавали голямата римска стена на юг, за да нападат и плячкосват колонизираните от Рим земи.
— Те имат своя, древна култура — поясни Томас. — Те идат от мрака и затова му се покланят, а земята наричат своя богиня-майка. Строили са свои укрепления по високите места, издигали са големи каменни кръгове и малки, сковани от греди къщурки.
Корбет и Томас яздеха през открити, широки поля. Стихоплетеца Томас посочи към три хълма, чиито черни силуети се открояваха рязко на фона на синьото небе.
— Това са Елдънските възвишения — обясни той. — Там пиктите имали своя крепост. Там ги срещнах за първи път — бяха излезли на лов. Погрижих се за раните на един от тях, а те ме взеха обратно със себе си, в голямата гора Етрик. — Той продължи усмихнато. — Затова суеверните хора разказват, че съм живял с елфите цели единайсет години. Малцина са виждали пиктите — заключи той, — и е разбираемо, че заради нравите им, защото са дребни и мургави и много потайни, простите хорица да ги наричат елфи, феи и горски духове.
Корбет слушаше с увлечение разказите за този легендарен народ. Беше чувал подобни истории и в Уелс и на свой ред разказа за тях на Томас. После разговорът премина към легендите за крал Артур и Томас започна да обсъжда с него една епична поема, която пишел, наречена „Сър Тристрам“. После помоли писаря да му разкаже всичко, което знае за Уелс.
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
Нощуваха в цистерцианския манастир в Мелроуз и продължиха на другата сутрин. Местностите, през които пътуваха, изглеждаха все по-диви и пусти, все по-рядко минаваха покрай някое селце или ферма, колкото повече наближаваха привидно безкрайната стена от дървета, която заемаше целия хоризонт. Корбет предположи, че са близо до гората Етрик. Когато я видяха пред себе си, писарят изпита чувството, че навлизат в друг свят. Първоначално под дърветата беше хладно и много красиво — слънчевите лъчи пронизваха короните им и слънчеви петна играеха по пирена и прещипа като светлината, проникваща през стъклописите по прозорците на някоя катедрала. Но постепенно започна да става по-тъмно, дърветата растяха по-нагъсто, стволовете им бяха по-дебели и сякаш ги притискаха от всички страни, докато Томас насочваше конете им по едва забележима пътечка, позната само на него. Многогласното птиче пеене, толкова звънко и силно в покрайнините на гората, притихна и двамата пътници се движеха вече в пълна тишина. Някакви дребни животинки претичваха наоколо и се шмугваха из ниските храсталаци. Всяко пропукване на клонче, всяко необяснимо шумолене звучеше особено заплашително в студеното зелено мълчание на гората. Внезапно срещу тях от шубраците изскочи глиган — малките му червени очички и завитите зъби накараха Корбет да трепне уплашено, но животното продължи тромаво по пътя си.
Навлизаха все по-навътре в гората; дори Томас притихна; и двамата се чувстваха потиснати от тази изпълнена с напрежение тишина, прекъсвана много нарядко от присмехулното подвикване на някоя птица.
Корбет подкара коня си съвсем близо до коня на Томас.
— На прав път ли сме? — попита той тревожно.
Томас кимна.
— Почакай — промърмори той. — Ей сега ще ти покажа нещо.
Продължиха напред и след малко Томас посочи един червенолист бук. Корбет се взря по-отблизо в стъблото и видя, че в кората беше издълбан някакъв клиноподобен знак и малък полумесец.
— Движим се в правилна посока — каза Томас, — и съвсем скоро ще стигнем.