Корбет се извърна към Томас, който не проронваше и дума.
— Видя ли лъва? — попита той. Стихоплетеца кимна.
— Видях го — отвърна той, — видях и реките от кръв. Той изгледа остро писаря.
— Това далеч не означава, че Брус е убиец — продължи той. — Ти видя това, което предстои да се случи, а не нещо, което вече е било. А аз видях още много неща, когато ти изгуби съзнание.
— Какво видя?
Стихоплетеца притвори очи и занарежда напевно:
От кулите на Карик спасителят ще слезе — Лъвът червен на Брус на трона ще възлезе; Но Брус ще падне в клопка на врага коварен; Ще предаде планинците предателят покварен. Години двадесет без три Шотландия ще крее Докато от английска кръв Банокбърн прелее.
— Какво означава всичко това? — попита рязко Корбет.
Томас се усмихна.
— И аз не знам, но Червеният лъв не е лорд Брус, нито дори синът му, граф Карик, а неговият внук, който сега е дванадесетгодишен. — Томас въздъхна и допълни: — Тълкувай го, както щеш.
Продължиха по пътя си. Говореха малко, съзнавайки напрежението, възникнало между тях. Спряха в Мелроуз и на другото утро бяха в Ърлстън. Корбет се зарадва, когато видя Ранулф, вече ужасно отегчен от простите радости на провинцията, и не по-малко нетърпелив от господаря си да приключват работата си тук и да потеглят. Корбет благодари любезно на домакините си, но не прие поканата да им погостува още, а настоя, че се налага да продължи незабавно. Тръгнаха си още същия ден. Корбет изгаряше от нетърпение да се върне в Единбург. Знаеше, че е научил нещо важно, а още не можеше да го залови сред бъркотията от впечатления в съзнанието си. Поне въпросът с пророчествата се изясни, макар и по съвсем неочакван начин. След три дни усилена езда Корбет и спътниците му стигнаха Единбург. Накрая ги настигна внезапна лятна буря, и дъждът ги измокри до кости. Ранулф мърмореше, задето господарят му настояваше да препускат толкова бързо, забравил напълно първоначалната си радост, че отново са на път; хленчеше, че го боли гърбът и че се е претрил от седлото. Послушникът си мълчеше, но от време на време отбелязваше сухо, че е изкупил поне хиляда години в чистилището от сметката, която душата му дължеше Богу.
Тримата преминаха с радост през широката порта на абатството Холируд, но Корбет веднага долови, че нещо не е наред. Появи се един прислужник, за да поеме конете им, но щом видя Корбет, видната хукна обратно, като остави тримата пътници под проливния дъжд. Върна се с приора, който дойде съпроводен от млад червенокос мъж с лека ризница. Слабото лице на приора бе пребледняло от безпокойство. Той кимна на Ранулф и на послушника, а после се обърна към Корбет.
— Съжалявам, Хю — каза той почти шепнешком. — Прислужникът ти може да остане тук, но ти трябва да тръгнеш с този рицар. — Той се обърна и посочи младия мъж до себе си. — Това е сър Джеймс Селкърк. Чака те тук от вчера. Пристигна със заповед да те арестува. Заповедта е подписана от епископ Уисхарт.
— В какво съм обвинен? — попита рязко Корбет. Приорът доби още по-уплашен вид, преглътна и отвърна с усилие:
— В убийство и държавна измяна! О, Хю — допълни той, — не се съмнявам в невинноста ти, но трябва да отидеш, за да очистиш името си от сянката на съмнението.
Корбет кимна. Беше прекалено смутен и объркан, за да разпитва за подробности. Каза си, че сигурно е станала някаква грешка, но после си припомни, че е само обикновен английски писар в чужда страна. Спомни си Лаунмаркет, черния силует на бесилката, престъпника, когото влачеха към ешафода, и положи голямо усилие, за да не затрепери. На добър, уверен английски, макар и с твърд шотландски акцент, Селкърк му каза да се качи обратно на коня си. Когато Корбет изпълни нареждането, шотландецът завърза здраво китките му за седлото, прокара въжето под корема на коня и с другия му край завърза и глезените на писаря. Появиха се още шестима души, доведоха оседланите им коне. Корбет успя само да извика на Ранулф да не излиза от абатството и да не предприема нищо, и Селкърк поведе коня му в тръс, вън от стените на Холируд.