Корбет бе толкова изтощен, че всичко му беше все едно.
— Аз съм упълномощен представител на английската корона — реши да послъже той. — Държа да получа вещите си и храна.
Селкърк кимна.
— Така да бъде — измърмори той. — Това не променя нищо. Ела.
Той го отведе в кухнята на замъка, където един от готвачите даде на Корбет ейл и блюдо, пълно с месо и зеленчуци. Когато той се нахрани, Селкърк му подхвърли вещите, които бе взел вчера; Корбет ги взе и последва Селкърк по някакви стълби, които водеха нагоре в замъка, докато накрая двамата се озоваха в малка, полутъмна стая.
В другия край на стаята, в кръга светлина, хвърляна от факлите по стените и няколко свещи, седеше дребен, плешив мъж, потънал в диплите на богатата си роба. Корбет позна Уисхарт, епископа на Глазгоу. Той вдигна очи, когато Корбет влезе.
— Влизай, писарю — подвикна той и остави ръкописа, който четеше. — Хайде, сър Джеймс, дай стол на госта!
Корбет седна, а епископът наля чаша греяно вино с подправки и му я поднесе. Селкърк се отпусна на друг стол до него. Епископът се зае да подрежда свитъците на масата пред себе си, докато Корбет, вбесен от целия фарс, не стана, за да напълни отново чашата си.
— Ваша милост — започна той рязко — бях арестуван и хвърлен в тъмница, без никой да ми е предявил обвинение. Аз съм писар от съда и кралската канцелария, служа на негово величество краля на Англия. Освен това съм упълномощен пратеник на негова светлост английския лорд-канцлер. Уисхарт се усмихна.
— Мастър Корбет — отвърна той, — не ме е грижа, дори да си брат на английския крал. Кой ти дава право да обикаляш страната и да разпитваш шотландците за смъртта на техния крал? Кой ти е дал такива пълномощия?
Корбет отдавна се боеше от този въпрос, съзнавайки, че рано или късно някой ще му го зададе. Той сви рамене, за да прикрие смущението си.
— Аз съм пратеник — каза той. — Това ми е работата, да събирам сведения. Пратениците на вашия двор вършат същото в Англия.
Уисхарт се усмихна едва доловимо и се приведе напред, опирайки пръстите на ръцете си един в друг.
— Мислиш, че покойният крал е станал жертва на убийство, така ли? — попита той.
— Да, убеден съм в това — каза бързо Корбет. — Сигурен съм, че е бил убит. Бих могъл да те излъжа, да се опитам да те заблудя, но вместо това ти казвам чистата истина. Зная, че е бил убит, но от кого и защо — това не мога да разбера.
Уисхарт кимна и Корбет почувства, че напрежението в стаята спадна осезаемо.
— Мастър Корбет — започна епископът. — Аз също предполагам, че негово величество може да е бил убит, но не ме е грижа! — Той размаха предупредително пръст към Корбет. — Не ме разбирай погрешно. Александър не беше съвършен, и в никакъв случай не бе въплъщение на добър християнин и рицар, но като крал управляваше Шотландия добре. Опази я от обвързване с тази или онази чужда сила, не ни въвлече във войни извън нашите граници, не ни постави под чуждо влияние. — Гласът на Уисхарт зазвуча по-силно и вдъхновено. — Единственото, за което ме е грижа, англичанино, повече, отколкото за близките ми и дори за църквата, е Шотландия. Александър служи вярно на Шотландия, но се провали, защото не се погрижи да остави наследник, въпреки че взе за жена тази френска уличница.
— Кралица Йоланда е бременна — възрази Корбет, учуден от реакцията на епископа.
— Кралица Йоланда — отвърна епископът твърдо, — не е бременна. Това е сигурно; сега тя ще се върне във Франция, унищожавайки всякакви надежди за съюз.
— Но все пак е била бременна, нали? Уисхарт поклати глава.
— Не. Било е това, което лекарите наричат „фалшива бременност“, предизвикано от внезапната смърт на съпруга й, и чувство за вина, свързано с тези събития. Или Бог знае какво друго!
— Ами съюзът? Уисхарт отново се усмихна.
— Нима не знаеш? Александър проявяваше интерес към новия френски крал, Филип IV, и неговите планове за Европа. Бракът с Йоланда дьо Дрьо беше само първата стъпка към установяването на съюз между двете държави. — Уисхарт сви рамене. — Действително, това се пазеше в тайна. Идеята не ми се нравеше, но Александър беше упорит. Той така и не прости обидата на вашия крал.
— Каква обида? — отвърна Корбет, искрено удивен. — Кога е било това?
— През 1278 година — отвърна Уисхарт. — В Уестминстър, по време на коронацията на вашия крал. Едуард I поискал с право от Александър да положи клетва за васалска вярност за своите земи в границите на Англия и Александър се съгласил. Но сетне англичанинът поискал от краля да положи подобна клетва и от името на Шотландия. Александър основателно отказал, изтъквайки, че правото да управлява му е дадено от Бога, а не от Едуард. Тази обида той никога не прости на Едуард.