— Знаеш ли дали в дните непосредствено преди смъртта си — поде той, — кралят е вършил нещо необичайно? Нещо, неприсъщо за него?
Уисхарт помисли малко, после поклати глава.
— Не — отвърна той. — Беше кисел и избухлив. Знам, че се канеше да изпрати личния си изповедник, отец Джон, в Рим с някаква тайна лична мисия, която не бе обсъждал нито с мен, нито със Съвета.
Корбет долови нотка на засегнато самолюбие у този висш свещенослужител, който държеше да е осведомен за всичко.
— Замина ли отец Джон?
— Не — каза Уисхарт. — Всъщност, точно преди да потегли за Кингхорн, кралят ми нареди да предам на отеца да не тръгва, а да чака завръщането му в замъка.
Корбет потри уморено очи, правейки се на по-изтощен, отколкото беше всъщност.
— Твоя светлост — каза той, — наистина трябва да поспя.
— Можеш да останеш в замъка, тук си добре дошъл — каза епископът.
— Не, не, трябва да се върна в абатството. Но бих се радвал, ако сър Джеймс ме придружи по обратния път. Не са малко неприятностите, които могат да сполетят непредпазливия пътник.
— Много вярно! — възкликна Уисхарт. — Безгрижието е опасно нещо! Сър Джеймс, ще бъдеш ли така добър?
Селкърк кимна и Корбет се сбогува набързо с епископа.
Връщането в абатството не бе ознаменувано с никакви събития. През повечето време яздиха в мълчание. След като събуди вратаря, дърпайки с все сила звънеца при портата, Корбет влезе в Холируд, посрещнат от разтревожения приор и угрижения Ранулф. Отказа да отговаря на въпросите им, но ги успокои, и освободи сър Джеймс Селкърк с покровителствено потупване по бузата, сякаш той бе обикновен паж. Следващите два дни прекара в килията си, за да се възстанови от пътуването и прекараната в тъмницата нощ. Не разказа нищо за премеждието нито на Ранулф, нито на приора, но ги увери многократно, че всичко е наред, и ги остави да се грижат за него. Стигаше му да лежи, да размишлява и да преценява. От време на време записваше на малки късчета велен хрумванията си, свързани с наученото през изминалите седмици. Започваше да се очертава някаква схема на събитията, но тя беше все още неясна и объркана.
На третата вечер след завръщането му от замъка той внезапно обяви, че тръгва за Кингхорн. Ранулф простена и започна да възразява, но Корбет, напълно отпочинал, настоя слугата му да стегне багажа и да предприеме необходимите приготовления. Нареди също на останалите си двама спътника, които Бърнел бе пратил с него, да го придружат, въоръжени до зъби. Купи провизии за пътуването от кухнята на абатството и уведоми приора, че ще отсъства поне два дни. Приорът се осведоми за причината на това пътуване.
— Казвам ти го поверително — отвърна Корбет. — Трябва да видя кралицата, преди тя да отпътува обратно за Франция.
— Но тя е бременна! — възкликна монахът. — Не е възможно да се върне в родината си!
— Ако беше бременна — каза загадъчно Корбет, — никой не би я пуснал да си върви.
Приорът поклати смаяно глава и си тръгна.
ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА
Рано на следното утро Корбет и тримата му спътници потеглиха към Куйнсфери, добре въоръжени. Не срещнаха никакви препятствия по пътя си, макар Ранулф да настояваше, че видял някакъв ездач, който ги наблюдавал, докато прекосявали моста при Далмени. Корбет не пренебрегна предупреждението и напомни още веднъж на всички да бъдат бдителни, докато не стигнат до другия бряг на Форт. Прибраха конете в конюшнята край къщурката на лодкаря и платиха, за да ги нахранят и наглеждат, докато господарите им се върнат. Лодкарят бе отвъд Форт, затова Корбет позволи на спътниците си да починат; отвориха вързопите с провизии, хапнаха, пийнаха и после полегнаха на песъчливия бряг, обрасъл тук-там с трева. Наслаждаваха се на обедното слънце, заслушани в птичето чуруликане, в постоянното жужене на пчелите и песните на щурците. Корбет задряма. Събуди го Ранулф с вестта, че лодкарят се е върнал. Корбет отиде да говори с него; първоначално човекът отказа да ги превози, твърдейки, че е уморен и иска да си почине. Корбет предложи да плати двойно повече от обичайната сума, и скоро всички бяха в лодката, на път към отсрещния бряг. Лодкарят хвърли поглед към тежката кесия на писаря и попита с хитро изражение дали той не би искал да научи още нещо. Писарят поклати отрицателно глава.
— Е — поде задъхано лодкарят, докато теглеше греблата, — аз пък мисля, че знам нещо ново, което бих могъл да ти разкажа.
— Какво е то? — попита развълнувано Корбет. Човекът се ухили.
— На този свят нищо не е безплатно, сър, и човек като мен трябва да работи, за да изкарва прехраната си.