Выбрать главу

Корбет бръкна в кесията и извади няколко монети.

— Да видим тогава дали ще заслужиш това. Човекът спря да гребе и се облегна на веслата.

— Става дума за другия лодкар, дето се удави. В същия ден, когато кралят прекоси Форт, само че рано сутринта, той превозил някакъв французин през реката.

— Това ли е всичко? — попита разочаровано Корбет. Човекът сви рамене.

— Така разказва вдовицата му — отвърна той. — Рекох си, че новината ще струва нещо!

Корбет подхвърли монетите в скута му и човекът започна отново да гребе.

Пристанаха в Инвъркийтинг и тръгнаха нагоре, по скалистия път. Лятното слънце напичаше гърбовете им. Минаха край Абърдур и стигнаха Кингхорн Нес. Корбет им показа мястото, откъдето се предполагаше, че е паднал крал Александър, после заслизаха надолу по пътеката към Кингхорн. Когато пристигнаха, установиха, че в замъка цари суматоха; дворът беше пълен с коли, натоварени догоре с денкове, сандъци и вързопи. Наоколо се щураха слуги, благородници крещяха заповеди, така че на пътниците им се наложи да отведат сами конете си в конюшнята, вече почти напълно празна. Корбет нареди на спътниците си да почакат и тръгна да търси Александър, кралския доставчик. Откри го в един ъгъл на залата, полупиян. Той впери мътен поглед в писаря и зяпна.

— Виж ти, това бил Корбет, английският писар — изфъфли той. — Още въпроси ли имаш?

Корбет се усмихна тактично и седна срещу него.

— Да — каза той. — Честно казано, има още въпроси и първият от тях гласи: Какво е всичко това? Защо е цялата тази суматоха? Какво става?

— Какво става ли? — измърмори Александър. — Кралицата заминава, ето какво става. Френските кораби са потеглили и са вече близо. Ще пристанат в Лийт след някой и друг ден, и тогава тя ще си тръгне — той се оригна шумно. — И по-добре, така казвам аз. Бременна била! Толкова е бременна, колкото съм и аз!

— Че защо и е било да се преструва? — попита Корбет. Събеседникът му избърса устни с мръсния си ръкав.

— Откъде да знам. Женски истории. Чувал съм, че такива неща са ставали и преди — той се приведе, почесвайки червения си нос. — Пък може да е заради французите!

— Какво искаш да кажеш? — сопна се Корбет.

— Ами кой знае — поде Александър, — може пък французите да са й казали да се престори на бременна, че да остане по-дълго в Шотландия!

— И защо е трябвало да остава тук? Александър се зазяпа в някаква точка над главата на Корбет.

— Откъде да знам — измънка той. — Само така си мисля, това е всичко.

Корбет помълча, сетне подхвана отново.

— Кажи ми — обърна се той към Александър, — Кой е французинът, прекосил устието на Форт, но така и не пристигнал в Кингхорн?

— Кой е човекът, предал известието на портата на Кингхорн, писмото до кралицата, в което пишело, че кралят ще пристигне по-късно същия ден, и че тя трябвало да нареди на доставчика да чака него и спътниците му с коне в Инвъркийтинг? Та дори била спомената любимката му, кобилата Тамезин. Най-загадъчното е, че известието е било получено тук часове преди кралят изобщо да реши да потегли за Кингхорн.

— И най-важното — какво е научил Александър по време на заседанието на съвета, та настроението му се е подобрило толкова рязко? Какво го е накарало да потегли на път, излагайки се на огромна опасност — искал е да ухажва кралицата, от която изобщо не се е интересувал в продължение на седмици преди това?

— Защо най-сетне, след като кралят не пристигнал в Кингхорн, кралица Йоланда не е изпратила хора да го търсят? Каква е истинската причина за нейната фалшива бременност?

Корбет уморено огледа списъка. Изобщо не напредваше. Може би беше време да си тръгва, за да уведоми Бърнел, че се е провалил. Опита още веднъж да се срещне с кралицата, но нейният дебел и надут шамбелан го уведоми грубо, че кралица Йоланда напуска Шотландия, и че няма намерение да си губи времето в разговори с когото и да било. Отчаян, Корбет реши да остане още малко, а после да се върне в Единбург. Помоли Ранулф да се опита да измъкне междувременно някакви сведения от новата си любовница, но не вярваше, че от това ще излезе нещо. Изминаха още два дни, кралицата така и не пожела да се види с него и той нареди на Ранулф да стяга багажа. Прислужникът отново имаше възражение, но Корбет беше непреклонен и младият човек трябваше да се подчини. Въпреки това не спря да мърмори за странните хрумвания на господаря, заради които препускат като луди насам-натам из тази дива страна, толкова различна от Лондон, и толкова по-скучна. Тъкмо беше намерил разтуха, и Корбет отново го повеждаше на път. Помислеше ли за лейди Агнес, Ранулф въздишаше отчаяно — тя се оказа страстна любовница, още от първия път, когато вдигна дантелените й фусти. Оттогава досега лейди Агнес дори не чакаше подкана, а когато двамата лежаха изтощени в постелята й, го забавляваше с остроумието си и уменията си да имитира кого ли не — особено онзи надут английски писар, Хю Корбет. Ранулф въздъхна. Надали щеше някога да разбере господаря си. Зае се бавно да събира багажа си, напомни на спътниците си да сторят същото, и се сбогува по подобаващ начин с лейди Агнес. Седмица след като пристигнаха в Кингхорн, те потеглиха на път, обратно към Инвъркийтинг.