— Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш? — попита Корбет.
— Това — отвърна лейди Агнес и стана, — е всичко, което мога да ти кажа, защото това е всичко, което знам. Ще ти бъда благодарна, ако разрешиш на Ранулф да ме съпроводи обратно до Кингхорн.
Корбет кимна и жената излезе.
Писарят изчака завръщането на Ранулф, после всички тръгнаха надолу към пристана, качиха се на лодката и поеха през реката. Лодкарят ги забавляваше с доста солени историйки за похожденията на крал Александър, Ранулф се смееше и се заяждаше. Корбет го слуша мълчаливо, докато стигнаха пристана в Далмени.
— Кажи ми — поде той тогава, — нали спомена нещо за вдовицата на лодкаря, който се удавил? Къде живее тя?
Лодкарят посочи към една ниска дървена къща със сламен покрив малко по-надолу по брега.
— Там ще намериш горката женица, Джоун Тагарт. Мъжът й получи кралско разрешително да превозва хора и стоки през Форт малко преди да загине.
Корбет кимна; нареди на Ранулф да прибере конете им и да ги оседлае, а той се упъти към дома на Джоун Тагарт. На вратата го посрещна дребна кестенява жена, заобиколена от няколко шумни и мръсни деца. Те огледаха невъзмутимо Корбет, а после се скриха зад полите на майка си и започнаха да се кискат. Корбет се поклони и попита:
— Ти ли си Джоун Тагарт?
— Да.
— Аз съм Хю Корбет, кралски писар. Моля те да поговорим за смъртта на мъжа ти. Не искам да те разстройвам.
Жената го гледаше, без да пророни дума.
— Разбираш ли английски?
— Аз съм англичанка — отвърна бързо жената. — От граничните земи съм. Какво те интересува смъртта на мъжа ми?
— Той загина през същата нощ, когато загина и кралят, нали? — попита Корбет.
— Не е загинал — отвърна веднага жената, — а е бил убит, но никой не иска да ми повярва.
Тя се обърна и пропъди децата.
— Никой не иска да ми повярва — продължи вдовицата, — но мъжът ми беше моряк, имаше опит с водата — тя примижа към слънцето. — Някакъв французин, не съм го виждала, го беше наел. Сутринта на деня, когато загина кралят, този тайнствен французин нае лодката на съпруга ми и му нареди да го откара до Инвъркийтинг. После мъжът ми се върна, много възбуден, и ми каза, че ще трябва да прекоси реката още веднъж, късно вечерта. Времето се влоши и вечерта над Форт вилнееше буря. Молих го да не тръгва, но той беше все така радостно възбуден. Каза, че французинът щял да му плати щедро.
— И после? — попита Корбет.
— После той тръгна. — Жената замълча за миг, примигна, за да пропъди сълзите от очите си, преглътна и продължи: — Намериха го на другия ден, тялото му се люшкаше по очи в плитчините.
— Ами лодката?
— Беше завързана на пристана — отвърна жената. — Кралският следовател дойде и каза, че мъжът ми сигурно е бил пиян, паднал във водата и се удавил. В края на краищата, по тялото му нямаше никакви следи.
— А ти защо мислиш, че е бил убит? — настоя Корбет. Джоун отметна прошарената вече коса от челото си.
— Отначало — започна тя бавно, — и аз повярвах, че е било нещастен случай, но после, когато вече беше късно да предприема каквото и да било, се сетих за начина, по който бе привързана лодката — тя погледна Корбет право в очите. — Моряците и лодкарите си имат начини да завързват възли. Лодката на мъжа ми беше завързана на пристана, но бих се заклела, че той в никакъв случай не е вързал този възел. Убедена съм, че е прекосил Форт още веднъж с този французин, който и да е той. Когато се е върнал обратно, е бил убит. Лодката е изтеглена на брега и завързана от чужди ръце — сигурно от човека, който го е убил.
Корбет се загледа в дървената къща зад гърба й.
— Уверена ли си — попита той, — че онзи човек е бил французин?
— Да, мъжът ми каза така. Защо, да не би да знаеш кой е?
Корбет си помисли за Дьо Краон с неговата злобна усмивка, после в мислите му изплува лицето на Брус с жестоката линия на устата, Брус, който говореше съвършено френски.
— Не, мадам — излъга той, — не познавам никакви французи. Но защо не се обърнеш към властите, защо не пратиш молба до Съвета на регентите?
Джоун сви рамене.
— И кой би ми повярвал?
— Вярно, права си — измърмори Корбет, поклони се и се канеше да си върви, когато жената изведнъж се вкопчи в ръкава му.
— Сър! — изплака тя. — Децата и аз умираме от глад! Корбет се взря в измъченото й лице и уплашените очи, бръкна в кесията си и й подаде няколко монети.