— Благодаря ти — каза той. — Ще се опитам да ти помогна, но не знам ще успея ли да направя нещо.
Корбет се упъти бързо към мястото, където Ранулф и другите двама го чакаха с конете.
— Разполагайте се тук — каза той рязко. — Смятам да се върна на другия бряг на Форт. Дребна работа е — допълни той, без да обръща внимание на стона, изтръгнал се от устните на Ранулф, — но има нещо, което трябва да си изясня.
После заслиза надолу, където лодкарят тъкмо изтегляше лодката на брега.
— Трябва да се върна — заяви той. Лодкарят сви рамене.
— Ще ти струва доста.
— Знам — отвърна сопнато Корбет. — Но този път не искам да приставаме в Инвъркийтинг — той се взря отвъд водите на реката, — а на някое тайно място, далеч от човешки поглед, на което бих могъл да намеря подслон за коня си, без да възбуждам подозрения или нечие любопитство.
Лодкарят кимна.
— Знам такова място, но това ще ти струва още повече. Влизай в лодката.
Двамата се качиха и лодкарят изтика лодката по течението. Когато загреба напред, той започна да обяснява какво има предвид.
— Има пещери — каза той, — нагоре по брега на Форт, на запад от Инвъркийтинг. Ще те отведа там.
Човекът изпълни обещанието си. Слязоха на пясъчен бряг — над тях се издигаха скали, които се простираха по протежение на брега докъдето поглед стигаше. Лодкарят махна с ръка.
— Ако се качиш там горе — поясни той, — ще ги видиш. Приличат на малки стаи, издълбани в камъка. Някога са ги ползвали пирати, но негово величество покойният крал прочисти страната от тях — с огън, меч и бесилки. Искаш ли да те почакам?
— Да — отвърна Корбет, — ако не открия това, което търся, ще се върна да ти кажа.
Корбет пъхна още една монета в ръката на лодкаря, и докато той се разполагаше в сянката на лодката, писарят започна мъчителното катерене по стръмния скат. Стигна до мястото, където под надвисналите скали се простираше широко равно пространство. Сега разбра това, което му бе обяснил лодкарят. В основата на високите скали, като изсечени от човешка ръка, се виждаха отворите на няколко пещери, подобни на широки стаи, като килиите в някой манастир. Корбет прегази през тежкия, мокър пясък и влезе в първата. Тук имаше следи от човешко присъствие, боклуци, изпотрошени глинени съдове, странни знаци по стените на пещерата, чието продължение тънеше в пълен мрак. Когато Корбет забеляза това, сърцето му се сви. Ако всички пещери бяха толкова дълбоки, или ако са били използвани само от хора, които са навлизали дълбоко в тях, търсенето можеше да му отнеме и месеци. Реши първо да надникне в другите пещери, с надеждата там да открие търсеното. Щастието му се усмихна едва в четвъртата. Веднага след входа се натъкна на купчини конска тор. Писарят я докосна и прецени, че тук са били прибирани коне през последните два-три месеца. Имаше и други следи — изпокъсани чували, в които имаше още овес, както и една тъмна, мокра буца от нещо, което някога е било сено. Доволен, той коленичи, изми ръцете си в локва вода и заслиза надолу, където лодкарят го чакаше търпеливо.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
След като прекоси обратно Форт, Корбет се присъедини към спътниците си. Обратният път започна без особени събития. Минаха моста при Далмени и излязоха в откритото поле. Едва тогава връхлетяха нападателите. Бяха петима или шестима конници, маскирани, добре въоръжени. Изскочиха иззад няколко дървета и ги нападнаха. Корбет сграбчи заредения арбалет, който висеше на седлото му, прицели се и заби стрелата дълбоко в гърлото на водача им. Но останалите наближиха, размахвайки къси мечове, тояги и боздугани. Ранулф и другите двама мъже извадиха мечове и ги размахаха, крещейки, към нападателите. Корбет извади светкавично голямата си уелска кама, заби шпори в хълбоците на коня си, извика на останалите да го следват, премина през нападателите и се отдалечи в галоп от дърветата, послужили за засадата. Беше ползвал същата тактика в Уелс — кавалерията не спираше, за да се сражава с внезапно изскочилия отнякъде противник, а просто минаваше през него, избягвайки клопката. Корбет бе видял как двама от нападателите падат с вик от конете си, притиснали яркочервените рани, които разцъфтяха на гърдите им, и се надяваше това да стресне достатъчно останалите, та да се откажат да ги следват. Възможно бе да не бяха очаквали толкова яростна съпротива.
Препускаха така известно време, докато най-сетне Корбет заповяда да спрат. Конят му едва дишаше, а му беше станало ясно, че никои не ги преследва. Беше невредим, но му призляваше от преживения страх. Ранулф имаше синини от удари и няколко повърхностни рани по ръцете и краката, но единият от хората на Бърнел, съвсем млад човек, бе получил жестока рана в корема. Корбет беше наясно, че той ще умре много скоро. Кръвта се стичаше от раната, а момчето стенеше и молеше за вода. Корбет му даде да пие с пълното съзнание, че това може да ускори края му. Свалиха го от коня и го положиха внимателно на земята; Ранулф остана на стража, а Корбет и другият мъж стояха мълчаливо край ранения, чакайки да издъхне. И той издъхна скоро. По устата му изби кървава пяна и мъките му свършиха. Корбет прошепна молитва над тялото, и едва сега осъзна, че така и не бе успял да научи името на загиналия. Бил е нечий брат, син или любим, а вече го нямаше. Корбет не можеше да откъсне очи от трупа, съзнаващ преходността на човешкото съществувание. Нареди да увият тялото в едно наметало, качиха го на един от конете и продължиха към абатството Холируд. Пристигнаха късно през нощта. Корбет се стряскаше от всяка сянка и едва издържаше, съсипан от умора и напрежение. Не обърна внимание на въпросите на сънливия приор, помоли го да се погрижи за мъртвия, и обеща, че той ще поеме разноските. После двамата с Ранулф тръгнаха със сетни сили към килиите си.