Корбет се взираше в ужасяващите останки на човека, когото помнеше като жизнен млад мъж, обзет от страстно желание да докаже пълната си невинност във връзка със злополуката, довела до смъртта на краля. Сега той беше мъртъв, жертва на жестоко убийство, и Корбет съзнаваше, че младежът е бил убит, защото някой е видял, че разговаря с него. Той избърса ръце във влажната трева до гроба, повика един от войниците, който се върна с нежелание, и му нареди да затвори ковчега и да го зарови отново. Корбет забеляза, че спътниците му са се отдалечили. Ранулф седеше доста настрани, а останалите войници се бяха скупчили, мърмореха и ругаеха под нос, докато Селкърк вече се бе упътил към един друг гроб.
— Ако приключи с този — подвикна тихо сър Джеймс, — да започваме тук. Това е гробът на Ситън.
Войниците пак разкопаха пръстта, а Корбет повдигна капака на дървения ковчег. Отметна настрани кожата, с която бе покрит трупът, и чу как Селкърк ахна от удивление. Мъжът в ковчега беше млад, рус, доста нисък, и макар да бе лежал в земята доста по-дълго от Ерсилдун, по тялото, макар и подпухнало и със зеленикав оттенък, почти не се забелязваха следи от разложение.
— В името Божие! — измънка Селкърк. — Как е възможно труп, лежал толкова дълго в земята, да се е съхранил така добре?
— Не знам — отвърна Корбет, — но имам известни подозрения. Почти очаквах нещо подобно.
Заровиха набързо тялото на Ситън, и въпреки протестите на сър Джеймс Корбет настоя охраната да го съпроводи до абатството Холируд. Стигнаха дотам без никакви произшествия по пътя. Корбет благодари сухо на Селкърк и, последван от видимо облекчения Ранулф, потъна в хладните сенки на абатството.
ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
На следния ден Корбет отиде в скрипториума на абатството. Разположи се в края на една маса и се зае да съставя списък на различни факти. От време на време изфучаваше яростно, вбесен от собствените си грешки, задраскваше нещо с перото и продължаваше. Появи се Ранулф с цяла поредица оплаквания и въпроси, но само един поглед на Корбет беше достатъчен, за да млъкне и да излезе незабавно от залата. Приорът, любопитен както винаги, също опита да се намеси, но сухите, едносрични отговори на Корбет му подсказаха, че няма да успее да задоволи любопитството си. След като списъкът най-сетне бе готов, всяка точка от него изяснена и номерирана, Корбет го взе, напусна хладната, приятно ухаеща библиотека и започна да се разхожда умислено под колонадите на абатството. Понякога мърмореше нещо на себе си и поглеждаше в свитъка, също като свещеник, който готви проповедта си, или студент, който се готви за учен диспут. Монасите, удивени от необичайното му поведение, клюкарстваха въодушевено за странностите на английския писар. Корбет не им обръщаше внимание; прекъсна за кратко неспирното си бродене, хапна малко риба, варена в мляко, и продължи да снове насам-натам. Смътните хрумвания се бяха подредили в стройно и логично изградено цяло, но му трябваше още малко, за да бъде напълно сигурен: заключението трябваше да бъде представено ясно и точно, както се изготвя документ. Всяко нещо трябваше да бъде на мястото си, а за съжаление имаше още празнини в теорията му, които искаше да попълни, имаше висящи нишки, до чийто край не бе стигнал.
Късно следобед той помоли учудения приор да му позволи да ползва услугите на послушника, с когото бяха пътували до Ърлстън. Когато получи необходимото позволение, нареди на Ранулф да оседлае конете, и поведе хората си извън стените на абатството, към града. Установи с радост, че пред стените вече го чакаше сър Джеймс Селкърк, начело на отряд войници. Докато минаваха през града, Корбет не забелязваше нищо около себе си — нито мръсотията по улиците, нито шума и виковете на търговците, нито дори задушаващата смесица от миризми — както от пекарните и кръчмите, така и от купчините гниещи отпадъци, които се търкаляха навсякъде и се разлагаха под палещите лъчи на лятното слънце. Опитваше се да си припомни откъде точно бе минал през онази утрин, когато го спряха хората на Дьо Краон. Горещината в тесните, претъпкани с хора улици беше непоносима. Хората на сър Джеймс започнаха да се оплакват на висок глас; послушникът, вече привикнал към странностите на Корбет, седеше примирено и отпуснато на кроткото си конче, а Ранулф поглеждаше накриво към своя мрачен и неразбираем господар.