Най-сетне Корбет намери тясната уличка и започна да си проправя път пред тълпата, докато стигна до схлупената кръчма. Каза на Ранулф и останалите от охраната да чакат отвън, но помоли послушника да влезе, защото „говорел езика на местните“. Ранулф, останал отвън, се опита да види нещо през тясното прозорче, чиито капаци бяха отворени широко, за да влиза в кръчмата чист въздух и малко светлина. Кръчмата не се различаваше по нищо от някое подобно заведение в Съдърк — подът беше от утъпкана пръст, масите — грубо сковани, пейките край тях — претъпкани със селяни и търговци, явно решени да похарчат печалбите си от пазарния ден. Ранулф наблюдаваше Корбет. Той бе потънал в сериозен разговор със съдържателя, а послушникът служеше за преводач. След малко Корбет кимна, подаде на съдържателя няколко монети и излезе. На лицето му се бе изписала доволна усмивка.
Тръгнаха отново, този път към замъка. Корбет изпрати напред едного от стражите, за да помоли Уисхарт да го приеме. Когато пристигнаха, старият епископ със сбръчканото лисиче лице ги чакаше в стаята си. Макар вътре да не можеше да се диша от горещина, той не бе свалил подплатената си с кожи роба.
— Старостта изстудява кръвта, мастър писарю, — обясни той. — Смъртта не е далеч. Но кой знае, някой ден и ти може да я срещнеш, по-рано, отколкото предполагаш!
Корбет не обърна внимание на заплахата, която се криеше в думите му, и се отпусна на стола, донесен от един прислужник. Като изключим Селкърк, двамата с епископа бяха сами. Корбет бе оставил Ранулф и стражите навън, като им позволи да си починат и да пийнат нещо.
— Искал си да говориш с мен, писарю. Казвай направо какво има този път! — Корбет забеляза, че епископът е нервен, напрегнат, дори малко уплашен.
— Милорд — започна той. — Покойният крал обсъждал ли е с теб брака си?
— Не — отвърна категорично епископът. — Негово величество… как да кажа… мразеше да говори за тези неща с мен.
— А с някого другиго?
— Ако го е правил, то на мен не ми е известно. Кралят не обсъждаше личния си живот.
— Тогава е направил изключение за френските си пратеници в деня, непосредствено предшестващ смъртта му? — настоя Корбет.
— Да — отвърна колебливо епископът, като очевидно се опитваше да спечели време, за да обмисли думите си. — Но ние не се намираме в английски съд, мастър писарю? Какви са тези въпроси? Нали не съм на разпит?
— Милорд — каза искрено Корбет, — не съм искал да те засегна. Струва ми се, че виждам края на цялата тази история, и ще ти разкажа всичко, което знам, но съм нетърпелив да се добера до решението. — Той помълча и повтори: — И така, вярно ли е, че кралят е споделил някои лични тайни с френските пратеници?
Епископът взе един дълъг, тънък нож от тези, с които режеха пергамент, и го запрехвърля в старческите си ръце, обсипани с петна и с изпъкнали вени.
— Александър беше добър крал — започна той предпазливо. — Съхрани мира в Шотландия, но в личния си живот изобщо не мислеше с главата си. Когато починаха децата му, той започна да отлага, не искаше да сключва нов брачен договор, но най-сетне прие да се ожени за принцеса Йоланда. Първоначално всичко вървеше добре, и всички се надявахме кралството скоро да се сдобие с наследник на трона. Но скоро кралят стана мрачен, мълчалив и разсеян; избягваше подчертано френските пратеници, но от друга страна е вярно, че точно в дните преди смъртта си е разговарял насаме с тях.
Уисхарт се въртеше на стола си, очевидно недоволен и раздразнен от настоятелните въпроси на писаря. Много му се искаше да нареди да го пропъдят от кралството, да го изпрати увързан като пиле отвъд границата, заедно с остро писмо до неговия самонадеян крал. Той се вгледа в слабото, пребледняло лице на писаря. Да, много неща му се искаше да може да направи, но имаше нужда от този човек, който, с помощта на логиката и късмета, можеше да се добере до истини, засягащи съдбата на кралството.
Уисхарт се приведе напред, порови из парчетата пергамент по писалището, измъкна един тънък свитък и го подхвърли на Корбет.
— Искал си това — каза той, — или поне така разбрах от човека, който пристигна тук от твое име с молба за аудиенция.
Корбет кимна, измърмори под нос някаква благодарност и внимателно отвори свитъка. Това беше просто списък, съставен от някой дворцов писар, в който се изброяваха вещите, принадлежали на покойния „Патрик Ситън, благородник“. Корбет се зае внимателно да изучава списъка, след малко въздъхна доволно, върна го на Уисхарт и стана.