— Всъщност, мастър Корбет — поде той тихо, — единственият човек, който наистина трябваше да напусне Божия свят, си ти с отвратителното си любопитство и безкрайните си въпроси.
— Не може да се каже, че не си опитал — отбеляза иронично Корбет. — Всъщност тъкмо един от тези опити ме убеди окончателно във вината ти. Камата, хвърлена към мен по време на пира, можеше да бъде случайност или работа на французите. Нападението, когато се връщахме от Лийт и по-късно, близо до Далмени, можеше наистина да е дело на разбойници, освен това зад него отново можеха да стоят французите или пък хората на Брус. Но стрелата от арбалет, която едва не размаза лицето ми, когато се прибирах в абатството след пиршеството в замъка, не може да има подобно обяснение. Нападението беше прекалено добре планирано, за да е дело на случаен разбойник. С лорд Брус още не се бях срещал, така че оставаше логичното заключение да са го извършили французите — Корбет се усмихна на Бенстийд. — Или поне ти си се надявал да помисля така. Когато си тръгнах от замъка, си пратил Аарон да ме следи, а аз бях задържан от Дьо Краон. Безспорно, разговорът ни не беше дружески, така че и французите може да са пуснали някого по петите ми. Но не са го направили. После отидох пак в онази кръчма и разпитах съдържателя. За моя радост той беше уверен, че нито Дьо Краон, нито някой от спътниците му са напускали кръчмата дълги часове, след като аз си тръгнах. Когато те най-сетне са излезли оттам, аз отдавна съм бил в абатството и нападението е било минало. Да, мастър Бенстийд, ти безспорно се прояви като много умен човек. Насочваше ме като куче ту по една, ту по друга следа — Дьо Краон, Брус, и кой ли още не. Продължи с опитите да ме убиеш, като не пропусна да се оневиниш, изтъквайки, че ти също си бил прицел на нападения. Прав съм, нали?
Бенстийд стана, побледнял от гняв.
— Ти нищо не разбираш — поде той. — Всичко, което съм сторил, е било за благото на Англия. В тази страна трябва да се въведе ред и законност, в противен случай спокойствието в нашето кралство винаги ще бъде застрашено. Можеш ли да си представиш какво ще стане, ако още една френска принцеса се бе озовала на шотландския престол? Едуард нямаше да бъде спокоен нито за миг, и нямаше да престава да се чуди кога ще го изненада някое нападение от север. Знаеш добре, че новият крал на Франция се опитва с браковете на децата си да спечели съюзници из цяла Европа. Надява се да създаде империя, пред която постигнатото от Карл Велики да бледнее. Какво би останало тогава за Едуард? Ти си пътувал из тези земи. Знаеш, че насилието е нещо обичайно тук, и че на опасност от насилие са изложени и нашите северни графства. Ако се сключи стабилен съюз между французи и шотландци — и едните, и другите враждебно настроени към нас, — ще стане много, много по-лошо. Когато кралят ни тръгне на юг, ще го нападат от север, тръгне ли на север, французите ще връхлитат по южните ни брегове. Това, което сторих, е сторено с възможно най-възвишени основания. Ако загинат няколко души, за да се спаси животът на хиляди, какво лошо може да има в това? Корбет поклати глава.
— Мастър Бенстийд, и ти като мен си учил философия; благородната цел не оправдава порочните средства. Да, аз опознах тази страна. Съгласен съм, че един враждебно настроен към нас шотландски крал ще представлява сериозна опасност за английския престол; но аз видях и безкрайните диви пространства на Шотландия — езерата, мочурищата, дивите северни планини и долини, които ще погълнат армиите на Англия и ще ги унищожат. А дори да си прав, Бенстийд, нима наистина мислиш, че постъпките ти са оправдани? Ти си убил един способен крал, един Божи помазаник. Уби и двамата млади оръженосци, както и онзи младеж от моите спътници. Когато уби лодкаря Тагарт, ти съсипа цяло едно семейство. Да, мастър Бенстийд, ти си обикновен, долен убиец, и ако има Бог в небесата, ти ще отговаряш за престъпленията си пред закона!
Бенстийд придърпа диплите на наметалото си и стана.
— Ще отговарям единствено пред краля, краля на Англия, който е първоизточникът на всеки закон! — отвърна той с ожесточение. — Кралят решава кое е добро и кое — лошо, кое е приемливо и кое — не, мастър Корбет, а не някакво си ограничено, самонадеяно писарче. Ще видим какво ще каже законът за всичко това!
И като хвърли един последен унищожителен поглед на Корбет, Бенстийд отвори вратата и излезе. Корбет го остави да си върви, заслушан в стъпките му, които отекваха по плочите на коридора. После се отпусна тежко на леглото и скри лице в ръцете си.