— Но не и тук! — отвърна рязко Уисхарт. — Давам ти четиридесет и осем часа срок. Изтекат ли те, ти и твоите спътници трябва да сте напуснали Единбург и да пътувате към южната ни граница. Заловят ли ви тук след това, ще бъдете арестувани за престъпление срещу короната!
Корбет се изправи. Лицето му беше пламнало от гняв.
— Особено ти имаш интерес да напусна града, милорд! Защото си доловил, че знам истината! — той посочи с пръст епископа. — Ти си знаел, че кралят е бил убит! Може да не ти е било ясно как и от кого, но си бил убеден, че е бил убит, а не си предприел нищо! Всеки път, когато ме погледнеш, си припомняш собствената си вина!
Уисхарт се изправи и се упъти към стъпалата пред олтара, опитвайки да се овладее.
— Да — отвърна той гневно. — Знаех, но нямах доказателства, не разполагах с нищо осезаемо; дори сега не съм в състояние да предприема нищо. А сега си върви, писарю! Корбет се поклони и измърмори нещо под нос.
— Това пък какво беше? — попита рязко Уисхарт.
— Цитат от Светото писание, милорд, от псалмите: „Не се надявайте на князе, на син човешки, от когото няма спасение“11.
Епископът въздъхна.
— Върни се, мастър писарю, ела за минута! — той се приближи плътно до Корбет и заговори съвсем тихо. — Разбери ме, аз не мога да направя нищо. Едва удържам крехкия мир и знам, че Шотландия е на ръба на гражданска война Кралят е мъртъв, да, бил е убит, но тъй или иначе е мъртъв. Все пак — допълни той с горчивина, — ако един крал на Шотландия може да стане жертва на злополука, същото може да сполети и един английски посланик. Бъди спокоен, Бенстийд и телохранителят му никога няма да напуснат Шотландия живи! — Уисхарт издигна ръце, сякаш благославяше. — Какво повече бих могъл да направя? — попита той тихо. — Освен да ти осигуря охрана по пътя към границата с Англия.
— Не, има още нещо, което можеш да сториш! Корбет внезапно си спомни за Джоун Тагарт, вдовицата на лодкаря, заобиколена от гладни, уплашени деца.
— Има една жена, вдовицата на лодкаря, убит от Бенстийд, която живее близо до Куийнсфери. Сега тя и децата й умират от глад.
— Ще се погрижа за нея — отвърна епископът. — Имаш думата ми. А сега — каза той припряно, — трябва наистина да тръгваш, писарю. Четиридесет и осем часа, не забравяй.
Корбет отново се поклони леко и излезе. Старият епископ остана сам в параклиса. Далечното ехо от стъпките на писаря отекваше в малката, пуста църква.
Приорът и монасите от Холируд бяха много натъжени от внезапното заминаване на Корбет. Бяха привикнали към странните му маниери, мълчанията му, внезапните му изчезвания и също така внезапни появи, с помощта, която им оказваше в скрипториума и библиотеката.
— Ще ни липсваш, Хю — рече приорът. — Моля Бог да ти дари спокойно пътуване. Ще изпратя с теб двамина от моите послушници, които ще носят писма, осигуряващи безпрепятственото ти пътуване из страната. Никой, нито шотландец, нито англичанин, няма да посмее да посегне на човек, пътуващ под закрилата на абатството Холируд!
Корбет се усмихна и прегърна приора през слабите, кокалести рамене, покрити със сиво вълнено расо.
— С помощта на твоите писма и с хората на сър Джеймс Селкърк, които сигурно ще ме чакат пред стените на абатството, ще пътувам в пълна безопасност!
Той стисна ръката на стария човек, сбогува се с всички и скоро, съпроводен от видимо облекчения Ранулф и двама Послушници, остави зад гърба си Единбург. Яздеха на югоизток, към границата с Англия. Хората на Селкърк ги следваха като сенки — изпратени, за да се убедят, че досадният английски писар ще напусне страната.
Корбет и спътниците му пътуваха през Ламърмурските възвишения, прекрасни в лятното си великолепие. Дъбова и букова гора, преминаваща тук-там в борова, покриваше високите хълмове, опасани със сребристите ленти на тесни, но буйни и пълни с риба потоци. Корбет бе обзет от покой, беше доволен от себе си, доволен и защото бе приключил с мрачните интриги в Единбург. Съзнаваше, че войниците на Селкърк го следят отблизо, но това не го смущаваше. Нощуваха под дърветата или намираха подслон в някоя самотна ферма или овчарник. Четири дни след като напуснаха Единбург, конете им профучаха покрай тъмните стени на Бърик, прегазиха река Туийд и те преминаха в Англия.
Под надвисналата огромна кула на норманския замък Норъм, построен на висока скала над реката, Корбет се сбогува с послушниците и се упъти нагоре по пътя, изсечен в скалата, към крепостта. Комендантът на замъка, сивокос стар войник, го чакаше във външния двор, а около него стояха още хора, облечени в ливреи, украсени с герба на лорд-канцлера.