ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА
В Единбургския замък Джон Бенстийд, специален пратеник на Едуард Английски, също приключваше с делата си в Шотландия. Багажът му, сандъците с тайните отделения, където държеше списъци, писма и най-различни сметки, бяха вече свалени на двора, и Аарон ги товареше на конете. Бенстийд огледа студената стая с каменни стени. Не беше забравил нищо и в себе си се радваше, че си тръгва. Вече беше направил задължителното посещение на епископ Уисхарт, за да му благодари за гостоприемството и бе малко учуден от подчертаното дружелюбие и сърдечност, с които бе приет. Каза си, че тази добронамереност е малко прекалена, и се запита дали Уисхарт не е наясно с някои от разкритията на Корбет.
Бенстийд се отпусна на сламеника и не за първи път прокле на ум любопитния писар, който се намеси в плановете му. Бе чувал и преди за Корбет — че е потаен, амбициозен и безмилостен, но очевидно с чувствителна съвест. Недопустимо бе такъв човек да играе роля в държавните дела. В някои случаи бе редно да имаш скрупули, но те само пречеха за важните дела, когато се решаваха съдбите на държави и крале. Какво толкова имаше в това, мислеше Бенстийд, че са загинали няколко души, ако по този начин мирът можеше да се съхрани? По този начин здравите закони, въведени от Едуард в Англия, щяха да достигнат, както по римско време, до всички краища на островите!
Бенстийд боготвореше Едуард. За него кралят на Англия бе живо въплъщение на всичко, що бе добро и редно за един рицар и за един крал. Бенстийд бе чувал легендите за крал Артур, възпявани от менестрели и трубадури в Англия и Франция, и бе уверен, че Едуард е новият Артур. Английският крал бе въвел мир и законност в Уелс, бе построил пътища, поощряваше търговията, правеше всичко възможно страната да излекува по-бързо раните си от гражданската война, и с помощта на парламента успя да превърне кралството в една стройна, добре контролирана организация. Бенстийд обичаше реда и ненавиждаше хаоса. Всичко трябваше да бъде по местата си, за всяко нещо имаше време. Бе работил, макар и за малко, като лекар и познаваше добре щетите, които болестите нанасяха на човешкото тяло. А свети Августин бе казал:
„Кралството е като човешко тяло и болестите винаги дебнат да се нахвърлят върху него, гной и зловредни течности да се просмучат във всеки крайник, да предизвикат инфекция и най-сетне да го унищожат“.
Шотландия, управлявана от неподходящ крал, би била като чумен оток върху тялото на Англия. Неведнъж Едуард бе споделял с Бенстийд мечтите си не само да възстанови империята на Хенри II, но и да разшири още някогашните граници. Искаше да завладее северна Франция, да присъедини окончателно Уелс и Ирландия към Англия, да покори и Шотландия. Легендарното кралство на Артур трябваше да се върне отново — хармоничен съюз, управляван от един владетел. Едуард особено много се интересуваше от Шотландия, и винаги подчертаваше, че северното кралство е най-сериозната заплаха за управлението му. Една враждебно настроена Шотландия можеше да предизвика война, да опустошава системно северните английски графства с техните дълги, практически незащитени граници и открита брегова ивица. Още през 1278 година Едуард се опита да принуди Александър да положи васална клетва в качеството си на владетел на Шотландия, да приеме английския крал за свой върховен повелител. Александър отказа, оскърбявайки публично Едуард, който никога не забравяше и не прощаваше такива неща. Но английският крал умееше да бъде търпелив. Прекалено много усилия бе положил, за да рискува да загуби Шотландия. Пожертва собствената си скъпа сестра, само за да види как племенниците му, синовете на Александър, умират един подир друг при загадъчни обстоятелства. В присъствието на Бенстийд Едуард често си бе задавал въпроса дали момчетата не са били убити от французите или от някоя дворцова фракция, настроена враждебно към Англия. Независимо от това, докато шотландският крал нямаше други наследници, Едуард беше спокоен, защото, ако умреше, без да му се роди друго дете, английската корона щеше да предяви претенции, укрепени от един брак между сина на Едуард и малката Маргарет, Момичето от Норвегия. Тогава думата на английския крал щеше да бъде закон от Корнуол до най-северната част на Шотландия. Нямаше да има повече гранични схватки, нямаше да има войни из мочурищата на севера, нямаше да има опасност друг европейски монарх да използва Шотландия като задна вратичка, през която да се промъкне в Англия.
Едуард се надяваше, че нещата ще се развият така, но Александър и онзи досаден и лукав Филип IV, кралят на Франция, показаха, че имат намерение да осуетят плановете му. Английските шпиони в Шотландия докладваха за все по-многобройни френски пратеници, кръстосващи страната и пребиваващи в кралския двор, а накрая англичаните с ужас научиха, че френският крал е успял да убеди Александър да вземе за жена онази капризна мръсница Йоланда. Едуард, който очакваше най-лошото, изпрати незабавно Бенстийд в Шотландия, за да следи развоя на събитията. Първоначално Бенстийд бе убеден, че няма как да промени нещата, че единственото, което може да стори, бе да наблюдава и да държи господаря си в течение. Беше обмислил вече възможността за сключването на таен съюз между Едуард и рода Брус, но колкото и амбициозни да бяха всички с това име, те никога не биха заговорничили срещу шотландския владетел, само за да предадат короната на английския крал. Следователно Бенстийд реши да следи по-отблизо Александър III и младата кралица, и едва успя да повярва на късмета си, когато установи, че отношенията им далеч не са хармонични. Той би оставил нещата такива, каквито си бяха, или дори би се заел тайно да окуражава шотландския крал да се отърве от капризната си жена, би му помагал да се сдобие с разрешение за развод от папата, изтъквайки като причина, че бракът не е бил консумиран. Но такава процедура отнемаше обикновено години. Папата беше пионка в ръцете на французите и нямаше лесно да се съгласи да разтрогне този брак, което би се изтълкувало като оскърбление за френския кралски двор. Тогава Александър отново предприе бърз и таен ход. Бенстийд с ужас установи, че подтикван от лукавия и потаен Дьо Краон, Александър не само подготвяше развода си, но и се канеше да се ожени за трети път, при това за Маргарет, сестрата на самия Филип IV. Така Шотландия щеше окончателно да попадне под френско влияние. Вместо да отлага разтрогването на брака, Светият престол, подтикван от френския крал, щеше да обяви развода в рамките на месеци. Разбира се, Бенстийд не бе на себе си. Буйният, червендалест шотландец нерядко бе дразнил с наслада посланика на Едуард, рисувайки пред него злорадо перспективата един принц с френска кръв да седне на древния трон в Скуун.