— Не е така! Но аз съм закърмен с това изкуство. Наблюдавах всеки ден как работи майка ми.
— Освен това друг ти плащаше таксата, пансиона и издръжката. А моето семейство изтърпя такива лишения, за да се задържа в Школата…
Лиан не каза нищо.
— Всички в семейството ти живи и здрави ли са? — попита Тандайи.
— Да. Пишат ми, но получавам писмата със закъснение от половин година, ако изобщо някой ги донесе. И моите отговори се бавят по толкова. Какво ли не бих дал, за да си отида у дома.
— А защо не отидеш?
— Не мога да спестя достатъчно пари от издръжката си и за пет-десет години, а те също няма с какво да си платят дългия път. Копнея да се върна у дома, както мечтаех да бъда летописец и разказвач. Ето че постигнах целта си — и ако Мендарк не ме призове, мога да се кача на някой кораб и да пътувам от пристанище до пристанище, като разказвам за пари. Но не ми стига смелост. Родителите ми вече остаряха, дори малката Ализ стана голяма жена. Ами ако нямаме какво да си кажем?
В далечината звънна камбана и Тандайи побърза да се изправи.
— Трябва да тръгвам. Ще се видим довечера.
Лиан остана на хълмчето. Мислеше какво да предприеме. Накрая къркоренето на червата му го подтикна да стане и той тръгна към близките сергии. Когато обаче бръкна в джоба си, не намери нищо. Реши да отиде в канцеларията на ковчежника за да изтегли месечната си издръжка. Щом се бе издигнал до майстор, парите щяха да са много повече. Пред вратата се натъкна на излизащия ухилен Търлю.
— Лиан от Чантед, майстор-летописец — подхвърли Лиан нехайно на Старата Сал, дребничката чиновничка, която седеше тук от повече време, отколкото Уистан беше наставник.
Никой не знаеше истинското й име. Всичко в Старата Сал напомняше за птица — малка кръгла глава с пера от бяла коса, източена шия, кокалести крака. И носът й беше извит като клюн.
Тя познаваше всеки ученик — и най-добре от всички Лиан, който й беше любимец още от времето, когато постъпи в Школата — стеснително и наплашено момче само на дванадесет години.
— Добре дошли, майстор Лиан — каза тя, но за пръв път без усмивка.
— Дойдох да си взема издръжката. Сигурно е увеличена, щом вече съм майстор.
— Съжалявам. — Тя надникна в канцеларския регистър, голям почти колкото нея, макар да знаеше наизуст всяка дума. Изви глава встрани като любопитна птица. — Нямам нищо за вас. Издръжката ви е прекратена.
— Но тя продължава три месеца след завършването и трябва да е доста по-голяма. Как е възможно да я спрат?
— Преди малко Търлю ми донесе нареждането. Трябва да подадете молба до Уистан. Съжалявам.
— Но аз…
Лиан стисна устни и се обърна. Вече беше хванал дръжката на вратата, когато Старата Сал се обади зад гърба му. На сбръчканото й лице се беше изписало съчувствие.
— Имам малко свои пари, ако…
Лиан се трогна — известно му беше колко получават подчинените на ковчежника.
— Благодаря — отвърна той. — Все още не съм в безизходица.
— Значи ще помолите Уистан да отмени нареждането?
Смехът му отекна кухо.
— Ще го лиша от това удоволствие. Ще успея да се изхраня и с гласа си.
Същата вечер разгласи как са го онеправдали, макар да премълча причината, пусна и две-три пиперливи историйки в едва любима на учениците кръчма до реката. Неправдата спрямо Лиан беше нечувана и пробуди съчувствие у всички освен у най-закоравелите в омразата си към зейните. Накрая той пусна шапката си в тълпата и тя се върна при него ободряващо натежала. Лиан похарчи повечето да черпи новите си приятели, докато мислено проклинаше Уистан. За него Преданията бяха не занятие, а страст и той не би се спрял почти пред нищо, за да я удовлетвори, да издири и най-мъничкото откъсче от сказание. Настъпеха ли дните на есенния празник, щеше да заеме полагащото му се място на сцената в последната вечер, за да разкаже „Преданието за Възбраната“ както снощи. И да напусне Чантед завинаги.
Довлече се до стаята си към полунощ, доста омаян, и завари пред вратата Тандайи — лицето й беше като каменна маска. Постоя пред нея за миг, възхитен от стройното й тяло, златистата кожа и черната коса, от надигащите се в тежко дишане гърди.
— Какво е станало? — изфъфли той и се олюля: съвсем лекичко.
— Ами… забравих си нещо снощи — отвърна момичето, без да го поглежда в очите.
— Какво е станало? — повтори той. — Кажи ми!
— Ох, Лиан… Предупредиха ме да стоя настрана от теб.
— Какво?!
— Току-що прекарах най-отвратителния час от живота си с Уистан и онова негово гнусно червейче — Търлю. Видят ли ме с тебе, ще си загубя мястото в Школата.