Една сутрин го стресна тропане по вратата. Навън още беше тъмно. На прага стоеше начумерен пристав.
— Какво има? — попита Лиан.
— Веднага в кабинета на Уистан!
И го сграбчи за лакътя.
В кабинета беше студено. Единствената запалена свещ хвърляше зловещи сенки по лицето на наставника. Той се вторачи в Лиан и провисналите му бузи потрепнаха враждебно.
— Чантед съществува заради Школата — започна той с глас като твърда четка, прокарана по зебло. — Моята Школа! Една думичка да кажа и ще останеш без подслон, без достъп до библиотеката и дори най-окаяният водоносец не ще ти позволи да буташ количката му.
Лиан мигаше сънено.
— Търлю ми разказа за проявите ти из кръчмите снощи, както и предишни вечери — продължи Уистан. — Няма да търпя подигравки с поста на наставника.
Сенешалът се подхилваше в дъното на стаята.
— Снощи и той се кикотеше заедно с всички — ухили се злобно и Лиан. — Но нямаше да му е толкова весело, ако бе останал да чуе продължението.
— Млък! Не смей да използваш този глас и срещу мен! Какво си намислил? Няма нужда да отговаряш, не ми слушат още лъжи! Стремиш се към моя пост, искаш така да ме охулиш, че Школата да ми го отнеме и да издигне тебе по настояване на тълпата.
Лиан се засмя горчиво.
— Зейн да бъде наставник в Школата на Преданията? Няма да го доживея.
И сега, както безброй пъти преди, Лиан прокле прадедите си за тяхното безразсъдство. Макар че вече никой не подлагаше зейните на гонения, другите още се отнасяха към тях с неприязън и недоверие. А заради страданията си зейните пък презираха всякаква власт, макар че им стигаше благоразумието да не се издават.
— Така си е! — сопна се Уистан. — Още една постъпка и ще заповядам да те изпъдят гол и бос от Чантед. А сега се махай от очите ми!
„Няма да склоня глава пред заплахите ти. Не съм останал без приятели“. Но Лиан нямаше пари и препоръки, нито знаеше накъде да се отправи. Запъти се по улицата към една пивница, която отваряше призори, но се спря на половината път.
„Не бива да продължавам така. Тази седмица се напивах всеки ден“.
Седна на бордюра и провеси крака в канавката. Джобовете му бяха празни, ако не се брояха два медни грайнта. В този ранен час никой не би платил да слуша разказвач. Влезеше ли, трябваше да си плаща сам, но макар пиенето да беше евтино, двете медни монети скоро щяха да се изпарят по-бързо от камфор върху сгорещена печка.
Пое нагоре по склона към библиотеката, но вратите бяха заключени, разбира се. Можеше да събуди портиера, който обаче щеше да му откаже. Напоследък влиянието на Лиан тук също се бе изпарило.
Изпсува. Какво му оставаше, освен пак да се свлече в леглото? Но малко по-нататък на улицата се клатушкаха двама студенти. Явно се прибираха след юнашки запой. Познаваше момичето, но за момъка не се сещаше. И какво толкова? Щом си бяха позволили да къркат цяла нощ, защо да не почерпят и него две-три чаши?
Лепна на лицето си усмивка на блудница и отиде да удави мъката.
3. Преследвана от миналото
Вълшебния разказ завърши. Каран — червенокосата жена, която толкова смути Лиан — се измъкна от залата в напора на излизащото гъмжило. Изпитваше страстно влечение към Великите предания, а да ги чуе в Школата беше един от най-светлите моменти в живота й. Сказанието още кипеше бурно в съзнанието й. Дарбата на усета й позволяваше да се пренесе в кулата при Шутдар и сакатото момиче.
Полека пламъците на опожарената кула избледняха във въображението й и Каран се намери сама насред морава, заобиколена с жив плет от розмарин и лавандула. За миг не можа да проумее какво търси тук.
Огледа се. Лиан и съпровождащата тълпа ги нямаше, последните слушатели се отдалечаваха по алеята. И тя трябваше да си отиде, преди стражата да схване, че не й е мястото тук. На Сказанията при завършването не се допускаха външни хора и можеше да попадне в тъмницата на стражниците, ако я спипат. А главата вече я болеше — неизбежната разплата за скорошната случка. Бе направила невероятна глупост — но реши да не мисли за това. Покри главата си с качулка и се отправи към странноприемницата, най-евтината в цял Чантед.
Каран беше нисичка, с бледо овално лице, открито и дружелюбно сред буйните оплетени къдрици на косата — наситено червена като залез в задимено небе. Зелените й очи имаха отенъка на малахит. Беше на двадесет и три години и изглеждаше доста по-млада. Във времена на охолство фигурата й понякога се закръгляше, но след дългия път пеш до Чантед и оскъдната суха храна се беше изфинила.
По зазоряване стана обу торбест зелен панталон и облече широка блуза от хубав, но позахабен плат, наплиска лицето си със студена вода и насила прокара костения гребен през косата си — което не промени много вида й. Изтръска на пръстите си няколко капки парфюм с уханието на зелен лимон, разтри го по косата си и приключи с разкрасяването.