Закуси с къшей сух хляб и две ябълки, защото парите така не достигаха, че й се свидеше дори медният грайнт, който щяха да поискат в трапезарията. Докато додъвкваше втората ябълка, нарами торбата си и тръгна към дома си. Живееше в Готрайм, малко имение в бедната планинска област Банадор. Предстоеше й да върви цяла седмица на изток (и то при хубаво време), но тя често бе изминавала този път — приятен сега, в края на лятото, но мъчителен и опасен през зимата. Не се плашеше от самотните пътешествия. Макар и дребна на ръст, можеше да се опази при нужда.
Щом излезе през градската порта, пак потъна в прекрасния разказ и започна да си го повтаря отначало. През първите часове пътят се изкачваше по стръмнини и историята й помагаше да ги преодолява по-леко. Към средата на утрото стигна до онзи миг преди края на сказанието, когато Лиан помълча и се загледа втренчено в нея. Мига, когато глупостта я подтикна да установи връзка между своето и неговото съзнание и да го обърка за малко. Досега отбягваше мисълта тъкмо за тази необичайна глупост. Обикновено се уповаваше на здравия си разум.
Седна на една издатина в пясъчника и се загледа в долината, виещия се път и — далеч долу — сивкавите покриви на Чантед, грейнали под слънчевите лъчи. Защо бе рискувала да разкрие дарбата на усета си пред непознат, който би могъл да злоупотреби с тайната й и дори да я издаде? Хора с талант като нейния се срещаха рядко и си затваряха устите по твърде основателна причина — способностите им бяха безценни за онези, които искаха да шпионират или да властват. При война купуваха и продаваха хората с усет, но за щастие войните бяха останали в далечното минало. В тази част на Мелдорин имаше мир, откакто Каран се помнеше.
За щастие дарбата й не се разпознаваше лесно, стига самата тя да внимаваше. Можеше да я разкрие друг човек с усет или някой от най-посветените в Тайното изкуство.
Откъде се бе сдобила с този талант? Каран беше мелез — майка й бе принадлежала към коренната човешка раса, поначало населяваща Сантенар, но баща й бе наполовина ааким.
Преди четири хилядолетия на Сантенар се бяха появили още три човешки раси, стремящи се да притежават златната флейта. Аакимите, повечето високи и мургави като баща й, произхождаха от света Аакан. Кароните също едри и тъмни, бяха малцина, затова пък неимоверно могъщи със знанията си в Тайното изкуство и с машините си. Третият чужд вид бяха фейлемите, ниски, с розов оттенък на кожата и златисти очи. Техен дом беше последният от трите свята — Талалейм. Не се отличаваха с телесна сила, но умело си служеха със заблуди и илюзии. И трите чужди раси бяха много по-дълголетни от местните хора. В онези прастари времена бяха причинили пълен хаос на Сантенар. Сега само коренното население на този свят беше многобройно. Кароните ги нямаше по една или друга причина, а оцелелите аакими и фейлеми отдавна се криеха и се стремяха външността им да не се набива на очи.
От сношенията между хора от различни раси рядко се раждаха деца, а и малкото мелези често полудяваха. Но смахнати или не, не беше изключено да имат необикновени способности.
Каран обаче не виждаше някаква полза от своята дарба, защото на нея не можеше да се разчита винаги. Неведнъж усещаше присъствието на хора, преди да ги види, дори долавяше предварително постъпките и думите им, особено ако я застрашаваха. От време на време успяваше и да прати послание на друг човек в бъркотия от чувства и образи, но рядко когато го искаше съзнателно. Случваше се и да постигне истинска връзка с друго съзнание — само няколко пъти досега. Затова се смая така от свързването с Лиан: изобщо нямаше намерение да го прави. Чудеше се на какви ли спотаени копнежи се е поддала.
Дарбата й си имаше и лоша страна — чувстваше всичко по-остро от обикновените хора, понякога толкова силно, че емоциите я обсебваха и вцепеняваха. Използваше ли способностите си, винаги следваше прилошаване. В най-добрия случай смътно гадене, в най-лошия — опустошителен главобол, който можеше да трае и цял ден. Затова Каран обикновено беше предпазлива.
Но тогава защо ли в края на разказа извика право в ума на Лиан: „Кой я е убил?“… Каран знаеше отговора. И разказът, и разказвачът я завладяха изцяло.
И преди бе чувала негови сказания. От цял Мелдорин се стичаха хора да слушат на Празника на Чантед. Лиан се прочу преди четири години още с първата си проява на разказвач, която Каран нямаше да забрави никога. Отчасти и затова се промъкна на Сказанията при завършването с пропуска на една далечна братовчедка, която учеше в Школата. И вече обмисляше да дойде отново за есенния празник. Най-хубавите дни в нейната година — цели две седмици на велики и малки предания.