„Е, време е да си ходиш. Я прогони тези глупави мечти. За какво ти е разказвач? Няма какво да прави в Готрайм“. Каран отпи от манерката си, нахлупи по-ниско широкополата си шапка и се изправи със скок. Сега пък я обзе нетърпение да се прибере в дома си, където си имаше предостатъчно затруднения. Ако вървеше по-упорито, можеше да стигне с цял ден по-рано. За неин късмет огромната луна на Сантенар светеше с почти пълния си блясък и сияйното жълтеникаво кълбо й показваше пътя, значи можеше да ходи до късно през нощта.
Но със смяната на дните постепенно се показваше другата, по-тъмна половина на луната, където жълтото бе белязано с „морета“ и кратери в червено, пурпурно и черно. Виждаше ли се тъмният лик на луната, повечето хора се пазеха от лош късмет, отлагаха решенията и пътуванията си. Но на Каран й провървя, щеше да се върне в дома си, преди луната да потъмнее напълно.
На четвъртата сутрин мина през планинската махала Тулин. Просто скупчени къщурки и странноприемница, единствената между Чантед и нейното имение. Каран утоли жаждата си на кладенеца и продължи нататък. Лагеруването под открито небе беше безплатно, а и приятно през този сезон. Зърна зад странноприемницата старец, който бодро цепеше дърва за огрев. Вдигна ръка за поздрав, тя също му махна. Подире й се помъкна тайфа дечурлига чак до върха на хълма. Тя им се усмихна и се скри зад билото.
Още малко! Каран въздъхна, отмахна червените кичури от очите си и тръгна надолу по пътеката към древната и занемарена голяма къща в Готрайм. Сгрялото душата сказание й помогна да стигне бързо. Толкова припираше, че подмина град Толрайм, пръснат край попресъхналата река Райм половин левга нагоре по течението, и мина напряко през ливадите. Зелените плочи на покрива се подадоха над хълма, показаха се и стените от розов гранит, леко потъмнели в лъчите на следобедното слънце. А зад къщата беше отвесната стена на високата гранитна канара, която, видяна отдолу, закриваше планините освен белите им върхове.
Готрайм се състоеше от тумбесто укрепление със заоблени стени, очукани от времето, а и от нередките размирици, разтърсващи Банадор, и две малко по-нови крила — на по два етажа, с широки веранди отзад. По-нататък се простираха различни пристойки също само от гранит и шистени плочи. Яки постройки, макар и с много селяндурски вид.
В сухата жега под краката й шумолеше прежълтяла трева. Не личеше да е валяло през трите седмици, откакто бе тръгнала. И всички трудности на живота в това затънтено място я налегнаха отведнъж. Безмилостната хватка на сушата бавно опустошаваше Готрайм и съсипваше Каран. Дори краткото пътуване беше прекалена глезотия. Ако не паднеше дъжд скоро, изобщо не би могла да си позволи посещението на есенния празник.
Спря за малко да огледа имота си. Макар че на пръв поглед бе наследила обширни владения — къщата, полята и гората — земята беше бедна, камениста и налегната от суша, а до гората се стигаше твърде трудно заради зъберите. Имението осигуряваше оскъдна прехрана за нея и работещите в него хора, но не оставаше нищо за да си позволяват разкош. И все пак си беше нейно и след годините на скиталчество и смут в живота й тя искаше единствено да се грижи за имота и (когато може) да слуша разказвачите в Чантед.
Докато се катереше по стръмнината, къщата се скри от погледа й. Свърна встрани от пътеката и мина отзад. Мъчеше я умора, искаше да се добере до вратата, без хората да вдигат излишна врява около нея. Мина покрай езерце, обрасло с тръстики, където се бе настанило цяло семейство сиви патици. Каран им махна. Къде ли беше Кар, старият черен лебед?
Тъкмо се зачуди и от далечния край на езерцето се разнесе могъщо съскане и крякане. Зашумяха черните криле на лебеда, водата се разпени. Тънка загоряла ръка пусна единия крак на птицата, уплашено момче изпълзя припряно по скосения бряг и хукна покрай водата, като се хлъзгаше в калта. Най-малкият син на готвачката, добродушен палавник.
— Бени, какви ги вършиш? — с престорена строгост му викна Каран.
Хлапето спря рязко. Дори косата му беше сплъстена от кал.
— Ловях риба — излъга с наведена глава.
— Следващия път търси риба в реката — сгълча го Каран. — Изчезвай и измий тази кал, преди да влезнеш вътре.