Мейгрейт направи гримаса.
— Щом така ще си по-доволна… Почакай ме тук!
Каран с наслада подбираше и опитваше вината, но нейната спътница й отне и тази радост. Девойката седна кипнала от яд на стъпалото, а Мейгрейт излезе почти незабавно с мях колкото диня, без да продума, върза го на седлото й и пак се метна на коня си.
Преди на напуснат Сит, Мейгрейт я заведе на една уличка, която с нищо не се отличаваше сред останалите, и показа един вход, сбутан между съседните.
— Ако нещо се обърка, ще донесеш тук реликвата за Фейчанд.
Скоро минаха над южния ръкав на Гар по мост с дванадесет каменни арки; средната, най-високата, беше от желязо, покрито с червена боя.
Стъпиха на другия бряг и се отправиха на югоизток по Големия път. Той водеше първо към Виликшатур, западнал градец на брега на Туркадско море (не се отбиха там), после кривна на юг през над двадесет левги гора, за да стигне до прохода Зарка. Тук прекосиха далеч по-ниските планини и свърнаха на запад през безкрайните тревисти равнини към горите на Орист.
Каран вече с мъка сдържаше воплите на безсилна ярост, защото Мейгрейт отказваше да отговаря на всички въпроси за общата им задача или за реликвата, която трябваше да вземат толкова отдалеч, дори за плановете си как ще се вмъкнат във Физ Горго под носовете на вечно бдителните стражи, пазещи Игър.
— Но аз вече трябва да знам някои неща — изфуча Каран една вечер в края на втората седмица.
Подритна един клон към пламъците и от другата страна на огъня се разпиля жарава. Мейгрейт изтръска с пръст едно въгленче от паницата си. Оставаше си невъзмутима.
— Ако е нужно да знаеш нещо, ще ги го кажа в подходящото време.
— Досега нищичко не си ми казала.
— Значи е ясно, че засега не се налага да знаеш нищо.
Вбесяваща логика. Каран се чувстваше като с нахлузен оглавник, но нямаше какво да направи. Взетите от къщи пари нямаше да й стигнат и за една четвърт от обратния път.
Каран се потапяше все по-дълбоко в унинието си. Струваше й се, че непролетите сълзи я разяждат отвътре.
Накрая дори Мейгрейт осъзна, че тази печал на спътничката й се превръща в спънка и за двете.
— Какво ти става? — попита на следващата вечер, след като погълнаха неприятната гозба.
— Страх ме е, самотна съм, нещастна съм.
— Щастието е в изпълнения дълг — заяви Мейгрейт, като че ли повтаряше заучени думи.
Каран не удостои с отговор тази нелепост. Дългът си е дълг, една от рамките, задържащи битието да не се разпадне. Съсипал е не по-малко хора, отколкото е възвисил. Обърна гръб на Мейгрейт, обви коленете си с ръце и зарея взор към тъмната гора, унесена в мрачно умувана над своя живот, над който нямаше власт. Какво да прави с Готрайм? Ами със себе си?
Още неполученото заплащане би стигнало да върне дълговете си, но не и да постегне къщата или да облагороди измъчените от сушата земи. Макар че Каран се смяташе за умна, способна и трудолюбива, това не стигаше. Ако сушата се проточеше до зимата, тя щеше да е принудена да разпродаде покъщнината си просто за да оцелее. И какво да чака от идната година? Да загуби Готрайм, обитаван вече хилядолетие от нейния род, беше все едно да й отрежат крак. „Няма спасение!“
Мейгрейт внезапно подскочи, вторачи се в Каран и викна:
— Какво?!
— Нищо не съм казала. Остави ме на мира!
Спътничката й прескочи огъня и я изправи насила.
— Ти излъчваше!
— Какви ги дрънкаш? — промърмори Каран, докато напразно се мъчеше да се отскубне.
— Разпращаше чувствата си във всички посоки. Това е прекалено опасно. Не знам как още си жива.
— Ох…
Каран се опитваше да проумее какво е направила преди малко.
— Трябва да си по-предпазлива.
— Такава съм си! Научих се да крия каква съм още преди да проходя. Не знам как се изтървах сега. Може би защото се чувствам толкова нещастна заради тебе.
От тези думи Каран се обезсърчи още повече. Отиде при дисагите си и взе меха, купен в Сит и останал досега недокоснат. Надяваше се Мейгрейт да не е купила някаква помия.
Още с първата глътка се убеди, че не е така. Великолепно вино, почти черно на цвят. Наля си пълна чаша, защото мехът беше твърде тежък да пие от него. Облегна се на близкото дърво и почна да пие на бавни глътки.
— Заради мен ли си нещастна? — смаяно попита Мейгрейт.
— Това пътуване е сред най-окаяните дни в целия ми живот. Ти само се заяждаш и заповядваш, държиш се с мен, все едно съм малоумна.
— Съжалявам — промълви другата жена. — Така съм свикнала.
Мейгрейт също напълни чашата си — до ръба, — окачи меха на дървото и седна до Каран. Разбираше, че е време да измъкне някак спътничката си от унинието, застрашаващо и двете.