— Войната… — изграчи мъжът.
От бързане да стигне до него Тилан прескочи пейката.
— Какво за войната, вестоносецо? Лош обрат ли?
— Войната свърши — отмаляло рече мъжът. — Армията ни е разгромена. Игър е при южната порта. Бранят я малцина. Свършено е с Туркад.
Виковете стихнаха. Поройният дъжд, изливал се цял ден, спря изведнъж. Фейеламор бе слязла от балкона и стоеше недалеч от Старшата правница, но все поглеждаше неспокойно нагоре. Тенсор я следеше с присвити очи. Всички чакаха Нелиса, която не сядаше.
Тя заговори с усилие, гласът й стържеше:
— Ето какво отсъждаме. Тенсор, искането ти е справедливо. Огледалото е ваше по право, но как да ви го дадем? Аакимите са унищожени, а ние изпаднахме в тежко положение. Вслушахме се в предупрежденията, отправени от тебе и от Фейеламор, обаче знаем кой е нашият враг — Игър. Ще задържим Огледалото, докато войната не свърши и не победим врага. Тилан, постъпил си непочтено, за което те порицаваме. Но ние знаем, че си действал само за благото на Туркад. Няма да ти отсъдим наказание.
В пълната тишина всички извиха глава към Тенсор. Отчаянието на лицето му се стопи, смени го разсеян, отнесен поглед, но мускулите на челюстите му се издуха, устните му помръднаха. Мендарк се сепна и изскочи на подиума.
— В таза зала е събрана толкова мощ, че да отблъснем дори огромната сила на Игър. А той черпи силата си от нашата слабост. Нека забравим разногласията си и да се обединим срещу него. Когато го победим, ще имаме време да спорим за Огледалото.
Събраните в залата замърмориха одобрително и пак се вторачиха в Тенсор. Фейеламор пристъпи по-наблизо. Раменете на Тенсор се превиха, той насили устните си в крива усмивка, накрая наведе отстъпчиво глава. Талия тихо въздъхна. Напрежението спадна.
— Каран от Банадор — продължи Нелиса безжалостно, — по друго време щяхме да те затворим в тъмница. Но сега сме във война, надвиснала е огромна заплаха, а предателството ражда предателство. Не можем да си позволим човечност към изменници. Изведете я — подкани тя с отсечено движение стражниците. — И приключвайте по-бързо с нея.
Мендарк отново се хвърли към подиума и кресна:
— Това не е волята на събора! Обвиненията не бяха доказани. Не можете да я докоснете.
— Отсъждането е неоспоримо, гражданино Мендарк — ледено натърти Нелиса. — А ти си обвинен в оскърбление на Големия събор. Изведете и него. Затворете го в тъмницата. Съборът свърши. Вървете да спасявате каквото можете.
Фейеламор гледаше Каран със съзнанието, че е спечелила, но не намираше никаква радост в това.
Каран вдигна глава и в ума на Лиан нахлу поток от образи: как пада по стълбите в краката й, застиналото й лице след гибелта на Раел, споделените гозби и вино първата вечер в Шазмак, когато беше щастлива като дете, шегите й в лодката след бягството от Нарн… Картините бавно се сляха в нейния сегашен образ. „Не тъгувай — сякаш му казваше тя. — Имахме и хубави мигове, но моят час дойде“. Усмихваше му се с такава нежна обич, че му разби сърцето.
Стражниците я доближиха. Тенсор печално склони глава.
— Сбогом, чедо. Наистина съжалявам.
Хванаха я за ръцете и я поведоха, Мендарк ги последва.
Неистов гняв се разгаряше в Лиан. Мъжът до него беше важен сановник в града и носеше церемониален меч. Лиан не бе докосвал през живота си такова оръжие, но посегна, готов да поругае Големия събор и да умре до Каран.
Талия стисна ръката му и прошепна настойчиво: „Не!“, но той я отблъсна толкова яростно, че я прекатури през пейката.
— Плюя на древните традиции в Туркад — изръмжа през зъби.
Мечът му се стори лек като перце. Той се присви за скок към сигурната си гибел.
От балкона се разнесе шум и Фейеламор извика високо:
— Мейгрейт! Най-после! Ела тук.
Всички вдигнаха глави. Мейгрейт застана до парапета и отметна качулката си. Лъскавата тъмна коса падна на раменете й като кафява коприна. Не криеше очите си. Наведе се напред и лампите в залата сякаш блеснаха по-ярко, за да се отразят в тях. Те сияеха като рубини.
Гледаше право във Фейеламор със страховита решимост.
Тенсор се блещеше срещу нея с потреса на внезапно откровение.
— Нима кароните никнат изпод земята? Стига толкова!
Насочи ръка срещу Мейгрейт, но смелостта като че ли му измени и пак я отпусна. Бавно поклати глава, после рязко се обърна към Нелиса, доловила прикрито движение.
Каран застена гърлено и кръвта във вените на Лиан се смръзна. Опулените в нея стражници я пуснаха. Мечът се изплъзна от пръстите на Лиан и издрънча на пода. Гъстата червена коса на Каран се изправяше като ореол около главата й, очите й се подбелиха. Тя тръскаше глава и мудно изтласкваше с длани въздуха пред себе си. На Лиан му призля от ужас.