Седяха, без да разговарят, само пиеха. Каран обаче скоро се замая и остави чашата на земята. Не забеляза виното да разклаща желязното самообладание на Мейгрейт.
Изведнъж си възвърна присъщото добро настроение и помоли:
— Разкажи ми за живота си.
Всъщност и след толкова години не знаеше нищо за спътничката си.
— Че какво да ти разказвам? Нямам майка и баща. Не знам коя съм и откъде съм.
— И аз осиротях рано — сподели Каран. — Убиха баща ми, когато бях на осем години. Все се питам защо се случи. Скоро след това майка ми полудя и сама отне живота си.
— Поне си имала тези осем години — горчиво отрони Мейгрейт. — Поне ги помниш! А аз де да знам не съм ли се пръкнала в някое блато.
Напълни си отново чашата, изгълта я на един дъх и пак я наля. Каран бе притихнала и Мейгрейт проумя, че се е отнесла към трагедията й с грубо пренебрежение.
— Какви бяха те? — попита колкото можа по-мило.
— Майка ми беше от рода Фърн, живял в Готрайм от хиляда години. Името и владението наследих от нея. А баща ми беше ааким!
Мейгрейт трепна.
— Ааким! — каза го, сякаш надушваше неприятности.
— Е, наполовина ааким. Неговата майка била от аакимите, а баща му — от коренната раса.
— Значи си мелез?!
— Не се дърпай така от мен, не съм чудовище.
— Просто се изненадах — промърмори по-възрастната жена.
— А според тебе откъде се е взела тази моя дарба?
— Дарбите идват по какви ли не пътища.
Мейгрейт протегна ръка да си налее поредната чаша. „Значи от това се е бояла Фейчанд — от непредвидимите дарби на мелеза. Дали Каран изобщо подозира на какво е способна?“
— Аакан винаги ме е очаровал, откакто за пръв път чух преданията от баща си — замечтано промълви Каран и наподоби гласа на печалния разказвач: — „Наш свят е бил Аакан, тъмен, студен и пуст, но само него сме имали и сме го обичали. Няма друг народ, който да се е трудил по-прилежно или да е творил по-хитроумно, и след време светът разцъфтял под грижите ни. Всеки град, постройка, градина или устройство, създадени от нас, са били въплътена красота. В нашето изкуство и занаяти била същината на живота ни. После кароните ни отнели света. Продължавали сме да творим, но не за себе си. Никога не сме се изтръгнали от това робство. Само онези от нас, които дошли на Сантенар, си възвърнали свободата. Тук настъпило нашето възраждане — построили сме прекрасните си градове навсякъде из този свят, а изкуството ни било ненадминато. Но ние сме обречени да страдаме. Отново сме били предадени от кароните, а нашите градове и творения — унищожени. Сега живеем в миналото и заради миналото и не се намесваме в делата на Сантенар“.
— Колко печален е бил животът им и на техния свят, и тук — добави Каран. — Те вярват, че собствената им съдба не зависи от тях.
— И аз вярвам в това — промърмори Мейгрейт, докато си наливаше пак, в заговори за друго: — Да ти кажа за твоето излъчване — подхвана меко. — Искам да обмисляш постъпките си. Трябва да се владееш. Превъзходна дарба е, но ако се научиш да я използваш правилно.
— Страх ме е — смънка Каран. — Кой ли още знае, че имам усета?
За поне един бе убедена. Летописецът Лиан. На колко ли хора вече беше разказал за нея?
— Може би никой. По случайност попадна на мен, а аз просто различавам хора със способности като твоите.
Каран подскочи и стисна ръката й.
— Как тъй? И ти ли имаш усета?
Не познаваше друга като себе си. Толкова се развълнува, че може да е срещнала сродна душа, ако ще и да е Мейгрейт.
Тя обаче прихна.
— По-правилно е да се каже, че съм напълно лишена от усет.
За миг като че ли се изненада на опита си за шега. Допи чашата и стана да си налее. По брадичката й се стече струйка вино с цвят на кръв, но тя не забеляза.
— Щеше да ми разказваш за живота си — напомни Каран.
— Родителите ми умрели веднага след раждането ми и дори не знам имената им. Известно ми е само, че съм била страшен позор за тях.
Гласът й секна и тя се олюля и изтърва меха. Плисна вино в бляскава дъга, осветена от пламъците, после изцвърча на нажежения камък. Мейгрейт се изкикоти и се свлече от дънера. Каран й помогна да се надигне. Виното изведнъж надви Мейгрейт, тя метна ръце около шията на спътничката си и по бузите й потекоха сълзи.
— О, Каран не можеш да си представиш как копнея да знам коя и откъде произхождам. Научих само, че след смъртта им Фейеламор ме взела, а никой друг не ме искал.
Каран настръхна. Мейгрейт изобщо не осъзнаваше какво е изтървала.
— А аз дори не съм от нейната раса. Никой освен нея не го било грижа за мен. Какъвто и срам да е била появата ми на света, тя ме отгледа, даде ми най-доброто обучение. Никога не бих могла да я обикна, защото е твърде сурова, непреклонна, отчуждена. Фейеламор е невъобразимо строга господарка. Никога от нищо не е доволна. Но как да не се старая? Никога не ще мога да й се отплатя.