Въздух! Поглъщаше го, сякаш щяха ей сега пак да я лишат от него. След няколко загребвания ръката й се блъсна в ръб — имаше ниска каменна стена. Май се бе озовала в друг резервоар, подземен, много по-вместителен от първия. Изкатери се на сухо и легна задъхана и разтреперена, захапала окървавената си ръка. Прасецът й беше като болезнен камък.
Непрогледен мрак; чуваше се само накъсаното й дишане.
— Мейгрейт? — прошепна хрипливо, докато разтриваше вкоченения си крак.
Нямаше отговор. Опипа наоколо. Подът беше от еднакви каменни плочи, наредени плътно. И стените се оказаха от дялан камък. Студеният въздух не помръдваше. Подвикна по-силно. Ехото сякаш искаше да я подразни.
Зад нея кожа изчегърта по камък. Тя се обърна, напрегна очите си да различи нещо в мрака.
— Мейгрейт?
Появи се мъждукане, открои извита стена и тръби, закрепени над пода. Погледът й се плъзна по тях — май имаше повече дупки, отколкото метал — и спря на тъмнеещо приспособление в другия край на цистерната, може би помпа. Зад нея се показа тъмна фигура — пристъпваше бавно. Каран се притисна до стената.
— Спокойно. Исках да проверя къде сме. Тунелите са много. Почини си малко — сигурно си останала без сили.
Светлината се излъчваше от мъничко кълбо в протегнатата ръка на Мейгрейт и хвърляше отблясъци в бледосините й очи.
Тя обви раменете на по-младата жена и я прегърна за миг. Каран се ободри от тази непривична нежност. Най-сетне може би ставаха приятелки.
Мейгрейт седна до нея и внимателно остави кълбото на пода. Всеки неин жест беше пестелив, овладян. С две-три ловки движения тя приглади косата си назад — дори водата в резервоара май не можеше да отнеме блясъка й.
Слабата светлина измъкваше от тъмата бледото лице и червената коса на Каран. Великолепна коса, но си искаше грижите, а тя си бе загубила гребена още преди седмици. Цялата беше мърлява. Преди време ризата и панталонът подхождаха по цвят на зелените й очи, но качествената вълна вече беше износена и мръсна от пътуването, а сега по краката, ръцете и раменете й имаше кафеникава слуз от остъргването по стените. Ръцете и краката й бяха посинели от студ.
— Какво е това? — попита тя и посочи кълбото.
— Светлик. Вземи го, може и да имаш нужда от него. Имам още един.
Каран огледа кълбото. Приличаше на полиран млечен кварц с пет сребърни листенца в основата. На пипане беше хладно, но нейното докосване го беляза с по-тъмни петънца, които избледняха чак след минута-две.
— И аакимите имат подобни неща. Откъде си го взела?
— Направих го.
— Направила си го! — учуди се Каран. — Как?
— Сега не е време да ти обяснявам.
Каран прибра въжето в торбата си.
— Дано онзи не се върне, преди да сме се махнали оттук.
После прилежно почна да бърше глезените си с единия си мокър чорап.
— И аз се надявам… — започна Мейгрейт, макар че беше ясно и без дума. Помълча и попита със съмнение: — Защо го казваш?
— Не сме облечени подобаващо да посетим видна особа като военачалника на Физ Горго — отвърна Каран почти безизразно, но хвърли кос лукав поглед на спътничката си. — Нима можем да се покажем пред очите му в такъв вид? Ще е срамота.
— Изсуши се! И се приготви — сопна се Мейгрейт и се изправи. — Как пък ти хрумват и шегички?!
Облегна се на стената, смъкна ботушите си и изплиска водата на пода.
Очите на Каран издадоха тайното й злорадство, но и то я напусна скоро.
— Шегувам се, защото много ме е страх — смънка тя тихичко. — Знам, че Игър ще се върне.
Хрумна й втора шега, по-глупава и от първата, но не си позволи да я каже. Мейгрейт разделяше косата си на дебели кичури и ги изцеждаше през пръстите си. Това явно я успокои и тя сведе поглед към Каран, чиито черти отново се отпуснаха в присъщото й слънчево настроение. Ъгълчетата на устните й трепкаха, докато изстискваше чорапите си. Суровото печално лице на Мейгрейт за миг се изглади. Още малко и тя също щеше да се засмее. После отново я налегнаха грижите.
— Готова ли си вече? Нямаме време.
За Каран всяка отлитаща минута беше като удар на гонг, но си замълча. „Щом влизането е толкова трудно, как ли ще се измъкнем?“
Тръгнаха през каменния лабиринт. Няколко пъти Мейгрейт вадеше от джоба си листче с указания. Накрая влязоха през прикрита врата в толкова висок, прашасал и тесен коридор, че веднага познаха — прокаран е в някаква дебела стена.
И отново опасенията на Каран се раздухаха в тревога. Не можеше да мисли за друго освен за увереността, че ще ги хванат. И как да се опази от виденията какво биха могли да им сторят в това недостъпно за външния свят място?