Погледите им се срещнали — едно сакато същество пред друго. Черна коса падала край красиво лице, но краката на девойката били толкова съсухрени, че едва пристъпяла. Някога Шутдар би се разправил с нея безмилостно, но отдавна бил изгубил тази страна от душата си. Някога може би щял да я метне от кулата, за да се наслади на своята сила и нейното страдание, обаче сега дори жестокостта не го радвала.
— Горкичкият — въздъхнала тя. — Толкова се измъчваш. Кой си ти?
Гласът й бил благ, изпълнен със съчувствие.
— Шутдар! — изхриптял той и червена слуз се стекла по брадичката му.
Тя пребледняла и пипнешком потърсила опора в стола зад себе си.
— Шутдар! Нима си дошъл да ме убиеш?
— Не. Но въпреки това ще погинеш с мен. — Той махнал с ръка към гората — тя вече била огнен полукръг, свиващ се към кулата. — Никой няма повече врагове от мен. — Знаел колко жалка е гордостта му. — Виж, те вече дойдоха и изпепеляват всичко. Боиш ли се от смъртта?
— Не. Само че исках да живея, за да се сбъднат мечтите ми.
Смехът му бил вой, преливащ от подигравка.
— Знам какви мечти може да има сакатият — мъка и отчаяние! Дори твоето семейство те е заключило тук, за да не изпитва срам и погнуса от вида ти.
Тя пуснала стола и изопнала рамене; приличала на горда кралица, но сълзи намокрили бузите й. И Шутдар чудовището, този звяр, сам се изумил от състраданието си.
— Каква е мечтата ти? — попитал я с нежност, ново за него чувство. — Бих ти я дарил, преди да умрем, стига да е по силите ми.
— Да танцувам — отвърнала тя. — Копнея да танцувам за любимия от своите мечти.
Без нито дума повече той рязко отворил калъфа и показал златната флейта. Никога не е създаван по-съвършен инструмент от нея.
Вдигнал флейтата към кървавочервените си устни и засвирил. Болката в ръцете му била непоносима, но лицето му не трепнало. И музиката му била толкова завладяваща, толкова прекрасна, че дори предците на девойката затракали с костите си в криптата под кулата.
Сакатата девойка пристъпила напред с поглед, впит в Шутдар, но той сякаш се бил улисал в друг свят. Тя се затътрила напред в жалка пародия на танц, заклатушкала се. И вече си мислела, че той й е изиграл най-безпощадната шега и че ей сега ще рухне — щом чуе подигравателния му смях. Но изведнъж мелодията я поела и понесла, нямало я вече болезнената тежест в краката, тя стъпвала, където си поиска. Пърхала леко с пантофките си като първа хубавица на бал, танцувала неспирно, докато силите й не я изоставили и не се свлякла на пода с развети поли, зачервена и засмяна, твърде изтощена, за да отвори уста. А Шутдар още свирел и тя отлетяла толкова надалеч в мечтите си, че забравила за настоящето.
Музиката полека стихнала. Девойката се опомнила. Шутдар сякаш бил огрян от вътрешно сияние, изгорило докрай грозотата му. Свалил флейтата от устните си и внимателно избърсал рубинените петна от нея. После изсумтял:
— Идват. Слез и развей син флаг от вратата. Има някакъв шанс да те пуснат.
— Няма какво да търся навън. Прави каквото е нужно.
И за миг Шутдар помислил, че все пак не му се умира, но било твърде късно за това…
Слушателите въздъхнаха шумно — поредният знак! Преданията бяха неотменна част от живота на Сантенар и никой, бил той велик или нищожен, не бе равнодушен към тях. Човек не си представяше по-висша чест от споменаването на името му в Преданията. Лиан знаеше за какво мислят учителите и учениците — откъде е изровил тази нова част в сказанието си, частта, която преобръщаше наопаки образа на Шутдар? Великите предания бяха съкровената сърцевина в Сказанията и който опиташе да ги промени, се излагаше на голям риск. Утре щяха да поискат от него да докаже всяка дума. И той щеше да им даде доказателствата.
Взря се в тълпата и сред морето безизразни лица погледът му пак се прикова в същата бледа жена. Беше с наметало с качулка, изпод качулката се подаваше кичур с оттенъка на червена слива. Бе се привела напред в захлас.
Жената се казваше Каран Елиенор Фърн и имаше дарбата на усета, макар че никой в залата не подозираше това. Бе прекосила планините, за да чуе Сказанията. Сега срещна погледа на Лиан и се стресна. Колкото и да беше чудно, за миг се разсея и съзнанията им се докоснаха като при връзка. Лиан се развълнува от невероятната й жажда, но не си позволи да се разсее. Четири години се бе трудил за тази вечер и нищо нямаше да му попречи да довърши разказа си.