Ледената буца в корема на Каран натежа.
— Той идва!
Мейгрейт не й обърна внимание, прехласната напълно по Огледалото. Изниза се минута.
— Мейгрейт! — Каран я дръпна за ръката.
Другата жена я отблъсна, без да се озърне. Минутите се точеха.
— Мейгрейт! — изкрещя Каран. — Да не си омагьосана? Това клопка ли е?
Мейгрейт сякаш цяла вечност избистряше погледа си към сгърченото от уплаха лице на младата жена. Заговори безчувствено:
— Не. Поне не и за мен. Просто… ме зове, сякаш е мое. Все едно… все едно вътре има изгубен свят.
Очите й станаха слепи за Каран и тутакси пак се приковаха в Огледалото.
Главата на Каран се замая — Мейгрейт черпеше от силата й чрез връзката. Какво правеше?! Толкова необичайно за нея… Тя пребледня.
— Мейгрейт… Трябва да бягаме. Усещам го как идва.
Водачката се откъсва насила.
— Тогава да вървим — промълви неохотно.
Но беше късно.
Зад вратата прозвучаха стъпки — отекнаха в изострените сетива на Каран като гръмотевици.
Мейгрейт тикна Огледалото в ръцете й и я натисна да клекне зад бюрото. На Каран й идеше да запрати Огледалото през прозореца. Металът се стопли в ръцете й… и нейният поглед бе привлечен надолу.
В този миг животът й се промени безвъзвратно.
Писмената се преляха и застинаха… Ето какво видяха очите й: „Щом си прочела това, имам за тебе послание, предупреждение и задача“. Буквите угаснаха, смени ги лицето на жена, която като че ли се опитваше да задейства някакво устройство с ръце. Изумително приличаше на Мейгрейт, но лицето беше по-старо, тъмната коса — прошарена, а очите й тъмнееха като индиго. Жената вдигна глава, устните й помръднаха. Може би каза: „Вземи го“.
Вратата се отвори. Каран докосна образа. Огледалото се опразни. Тя надникна иззад бюрото. На прага стоеше мъж. Нямаше съмнение кой е, защото беше същинско въплъщение на маговете от приказките. Каран се зачуди дали не си служи с илюзия, за да изглежда толкова величествен. Беше необичайно висок, с помръкнали очи, а падащата над челото му коса чернееща като крилото на гарван. Нямаше вид на старец, но подобно на всички останали чародеи бе удължавал живота си неведнъж.
Игър — военачалникът, завзел югозападната част на остров Мелдорин. Игър, чието могъщество и лукавство се бяха превърнали в легенда.
Мъжът отметна косата си назад и светлината открои тънките му черти, гъстите черни вежди и тъмните кръгове около светлите, почти бели очи. Прекрачи в стаята като всемогъщ, всезнаещ човек, уверен в страховитата си сила. Гръдният му кош беше по-широк от раменете на Мейгрейт. Тя на мига осъзна, че изход няма.
— Крадци! — отрони той с глас, мек като стопено масло. — В моята библиотека!
Тя събра цялата си мощ, за да му се опълчи. Имаше някаква илюзия и успя да я прогони. Мъжът си беше все същият, но сега Мейгрейт виждаше, че десният му крак се движи сковано, а бузата му потръпва като от болка. Поредната изненада. Ако ще да беше чародей като нея, си оставаше човек — да, извънредно силен, но нищо повече. Тя застана между него и скривалището на Каран.
— Коя си ти? — попита Игър. Вече изтръгваше пресекливо по няколко думи от гърлото си: дори това като че изискваше усилия. — Кой от прастарите ми врагове те изпрати? — Челото му се набръчка, ъгълчето на устата му подскочи. — Да не идваш от Туркад, да не те е изпратил Мендарк?
В гласа му имаше ярост, но и безпокойство.
— Името ми е Мейгрейт — изрече тя дръзко, макар и обзета от смъртен страх — и моите дела не са твоя работа. Нищо няма да ти кажа.
Игър пак пристъпи към нея и Мейгрейт се стъписа. Присъствието му беше смазващо. Мъчителните движения, заекването, впечатлението, че трудно преодолява някаква пречка, само подчертаваха мощта му. Тя се обърка и поколеба, защото й се стори, че Игър познава слабостите й не по-зле от самата нея. Фейеламор бе пренебрегнала — може би нарочно — онази част от обучението й, която позволяваше на волята да се опре на друга воля. Сега лъхащата от този мъж сила я потресе. Мейгрейт бе научена да се подчинява, бягаше от сблъсъци. Оказа се, че Каран е права — не можеше да се справи с тази задача.
Игър трепереше, едва подчиняваше тялото си. И изведнъж сякаш се отвори прозорец и тя проникна правов съзнанието му, долови страданието му. Изобщо не й бе присъщо да се отъждествява с някого, но вече нямаше желание да надделее над този човек. Сърце й блъскаше зад ребрата. Мейгрейт впи пръсти в слънчевия си сплит.
Той вдигна ръка. Очите му я боцкаха и пронизваха като ледени игли. Устата й пресъхна, все едно бе нагълтала пясък, Отстъпи присвита, като че ли очакваше да я зашлеви. Погледът му се изпълни с презрение, по-лошо от всеки удар. Тя се отдръпна още малко. Игър още не бе направил нищо, а Мейгрейт се почувства сразена.