— Повече няма да изричаш тази версия на сказанието — натърти Уистан и сви безжизнените си устни.
— Но… — запъна се Лиан. — Не разбирам…
Нима и наставникът се бе досетил за това, което той вече допускаше?
— Лиан, не ми се преструвай на глупав. Документът е доказателство, че тя е била прободена в гръб. Ти изрови гибелна тайна. Свърши великолепна работа, която обаче не бива да се разгласява. Няма да ти позволя да излагаш на опасност Школата.
Лиан едва се овладя. Значи беше имало убийство! Ето ти материал за Велико предание — и той щеше да го събере, каквото и да си дърдореше Уистан.
— Но снощи ме чуха стотици хора… цялата Школа.
— Ще разговарям с всекиго от тях. И всеки ще ми се закълне под страх от прогонване никога да не споменава сказанието.
„Няма да говориш с всекиго“. Лиан си спомни червенокосата жена, която бе достигнала съзнанието му. Почти не можеше да извика в паметта си чертите й, но впечатлението от духовното й присъствие не чезнеше. Тя не беше от Школата. И нищо не пречеше да е споделила историята поне с десетина души досега.
— Все едно се опитвате да спрете прилива — възрази той. — Няма как да надзиравате повече от двеста души. Сказанието сигурно вече се е разнесло из целия град.
— Град като Чантед е вечно пълен със слухове. Ако ти не потвърдиш мълвата, тя ще секне.
— Как да отрека думи, които вече съм казал?! Пък и съгласно обичая най-доброто сказание при завършването се изрича на празника на Чантед есента. Това е мое право.
— Правата могат и да се отнемат при нужда. Ако желаеш да получиш каквото ти се полага, намери друго сказание или друг начин да разкажеш същото. Имаш от какво да подбираш.
— Държа на правата си! — вбеси се Лиан. — Вече не съм ученик.
Уистан едва потисна гнева си.
— Време е да пораснеш! Можеш много да дадеш, но и много има да учиш. Предстои ти да потърсиш мястото си в света и ще ти трябва добронамерената ми помощ. Нима си въобразяваш, че просто ще си пишеш или разказваш каквото ти скимне? Ако е така, уверявам те, че няма да се застоиш дълго при нас. Е, това е всичко.
Лиан излезе в огромния двор. Качи се на едно ниско хълмче — любимото му място за размисъл, и се просна по гръб в тревата. Оттук виждаше криволичещите улици на Чантед и спускащия се склон. Градът беше чудна гледка, оазис от зелено и златно, сгушен в гънките на покафявели от слънцето възвишения, протягащи се чак до бистрите води на Ганел. Къщите от жълт пясъчник сияеха под следобедното слънце. А калдъръмените улици бяха като сиви ручеи, спускащи се към реката.
Погледнеше ли на другата страна, можеше да види подножията на планинската верига, която се простираше по целия източен дял на огромния остров Мелдорин на повече от триста левги. Отвъд планините бяха плодородните равнини на Сабот и древният крайбрежен град Туркад. Следваше дългото и тясно като канавка Туркадско море, което отделяше острова от континента Лоралин. Голите семи, където бе живял Лиан, се намираха чак в другия край на този континент, на четиристотин, че и повече левги от брега.
Време беше да обмисли бъдещето си. Докато Уистан бе наставник, никога нямаше да получи пост тук. А и не се стремеше към това. След тези петнадесет години се задушаваше в Школата, искаше да излезе в широкия свят. След три месеца издръжката му щеше да бъде спряна, значи дотогава трябваше да е намерил начин да си изкарва прехраната. Изобщо не знаеше как да започне. Всъщност си представяше света прекалено наивно. И отгоре на всичко беше непохватен и неосведомен за всичко извън своето изкуство, сказанията и занятието си — Преданията.
Преданията бяха жизненоважна част от културата на Сантенар и проникваха във всяка частичка от живота. Дори най-бедните семейства поддържаха родовите дневници, предаваха ги устно на децата си ако бяха неграмотни и не можеха да си позволят услугите на някой писар. Но и най-голямата чест, за която можеше да мечтае някой, бе неговия живот да бъде разказан от майстор-летописец и да попадне в Преданията. От този копнеж печелеха цяла глутница шарлатани и мошеници летописци, от него не успяваха да се опазят и най-могъщите и властните. Дори Мендарк, нелепо богатият му покровител, жадуваше да бъде почетен със собствено Велико предание.
— Лиан, търсех те навсякъде.
Лицето на Тандайи бе зачервено от изкачването на бегом. Тя се тръшна на тревата до приятеля си.