Ти размишлявал ли си някога колко красиво нещо е човекът? Колко велико нещо е неподправеният, натуралният човек? Донеси едно малко и ще ти обясня. Не, работата не е в това, че поглъща различни храни, а отделя еднакви изпражнения, макар че и това е изумително, ако ме питаш. Нито че строи спътници. Нито че измисля формули. Човекът е велик с друго, ама не знам с какво…
Тъй, докъде бях стигнал? Да, сутринта бях тръгнал на работа. Винаги минавам покрай това барче, да му хвърля едно око — тук ли е, да не се е случило нещо. Всеки има ритуали и аз си имам: минавам покрай барчето, за да ми пречисти душата; щом е тук, значи всичко в света си е на мястото, нищо не се е изменило и животът продължава по своите правила.
Всъщност защо не ти кажа истината. Сутрин аз правя малка инвентаризация на света. Добре де, на моя свят. Първо децата, после кучето, после павильона за вестници, после табелата на метрото и едно кошче за смет, където хвърлям хартийката от сандвича. Ако всичко си е на мястото, минавам покрай това барче и приключвам. Чак след това тръгвам на работа — спокоен, вече спокоен, че ето на — светът го има и мен ме има в него. Обичам всичко да си е на мястото и мярка за ред е моята малка сутрешна инвентаризация. Знам, глупаво е, безсмислен ритуал, но съм фаталист, внушил съм си: не ги ли прегледаш, човече, край.
Вярно, списъкът е малък, само шест принадлежности, но той обхваща целия свят, защото нещата в света са свързани. Ако едно изчезне, то повлича подире си милион други. Барчето например. Ако го няма, значи хората са престанали да размишляват, а щом са престанали да размишляват, значи, вече не са човеци, а щом не са човеци, защо да пият? И тъй нататък.
И знаеш ли защо правя инвентаризация? Защото непрекъснато ме преследва някакъв неидентифициран страх, без физиономия, без отличителни белези и паспортни данни. Страх, че този ред и хармония не са вечни. Какво ти вечни, просто всеки миг… Нещо ще стане, ще се случи ужасното и аз няма да започна по моя списък, никога няма да видя сутрин децата, няма да ги видя вече никога моите деца — две момчета имам, защото ще се случи нещо чудовищно, апокалиптично; слънцето ще слезе на земята и всичко ще се сгромоляса сред блясък и удар, ще рухне и ще затрупа децата — две момчета имам, — и те ще пищят, и ще търсят татко си, мен ще търсят, кого другиго да търсят, ала аз ще съм безпомощен, не мога да ги спася, нищо не мога да направя за вас, момчета, значи никога няма да ви видя, и вас, и всичко останало ще… Страхувам се, затова сутрин правя инвентаризация на света, бързам да отметна всичко, да сложа всяка до принадлежност по една птичка, сърцето ми ще се спука от страх — ами ако нещо не е на мястото си? Децата, кучето, павильонът, табелата на метрото, кошчето, барът. Пак и пак, и пак — до свършека на света.
И то се случи — някой тази сутрин беше махнал кошчето за смет. Почнах да крещя, да блъскам с юмруци по витрините, хората се обръщат, гледат ме с недоумение — луд! А не разбират, че е краят, че се свърши, че беше, каквото беше. Прости им, господи, те са неизкушени! Къде е кошчето?! — крещя. Веднага върнете кошчето на мястото му! То е необходимо за целостта и запазването на света! Ходих при полицая, при коменданта на метрото, в кметството. Върнете веднага кошчето, наивници! А те ме препращат от врата на врата, защото съм бил луд — кой нормален ще се занимава с някакво си кошче. Приберете се, казват, още утре ще уредим всичко. А не знаят, че няма да има утре.
После разбрах къде е причината: те просто не знаят, представяш ли си! Те не знаят кой е отмъкнал кошчето. Ето затова ти говорих за неидентифицирания страх — идва нещо без име и без мутра и отмъква кошчето. Посред бял ден. Гони го, ако си нямаш работа. А този наш свят така е набъбнал, че нещо мъничко, съвсем мъничко да се размърда, и…
Постепенно се поотпуснах. В началото си мислех да прескоча до вкъщи и да видя за последен път момчетата, но има ли смисъл? Щом кошчето го няма, щом нищо не мога да направя, има ли смисъл? Само ще ги разтревожа. Затова тръгнах насам. Приказвах си със своя страх, обясних му всичко и той ме разбра. Моят страх няма лице, но има разум. Той е много логичен и дълбоко принципен — отдавна го познавам.
После влязох, седнах до прозореца и зачаках.
Надвечер завиха сирените. Какъв ужас, боже мой! Всички се разбягаха, като плъхове сновяха насам и натам в жалки усилия да скрият гнусната си физиология, вонящата купчина от кости, месища и плазма, само аз бях спокоен, защото знаех всичко — от това няма къде да се скриеш. То ще те намери навсякъде, ако не веднага — утре, като левкемия, или след години — в уродливите физиономии на децата ти. Аз съм интелигентен, разбирам тия неща: от това няма къде да се скриеш.