„Но трябва да бъдем реалисти, каза човекът от MI5. Възможностите на охраната не са безгранични срещу един решителен атентатор самоубиец.“ Той цитира Сенека на латински, а после услужливо преведе: „Който презира собствения си живот, става господар на твоя.“ Останах с чувството, че всички са леко облекчени от този развой на събитията: англичаните, защото Ланг беше убит на американска земя; американците, защото беше взривен от англичанин; и двете страни заедно, защото вече нямаше да има нито процес за военни престъпления, нито неблаговидни разкрития, нито досаден гост, който още двайсет години да се мотае из банкетните зали на Джорджтаун. Изглеждаше едва ли не като жив пример за особените ни отношения.
Агент Мърфи ме попита за полета от Ню Йорк и дали Ланг не е изразил тревога за личната си безопасност. Искрено отговорих, че не съм чул нищо подобно.
— Узнахме от мисис Блай — каза човекът от MI5, — че сте записали интервю с него през последната част от полета.
— Не, тя греши. Държах диктофона пред себе си, но така и не го включих. Всъщност не беше интервю, по-скоро си бъбрехме.
— Ще разрешите ли да погледна?
— Моля.
Чантата ми беше на шкафчето до леглото. Човекът от MI5 измъкна отвътре диктофона и извади касетката. Гледах го с пресъхнала уста.
— Може ли да я взема назаем?
— Задръжте я — казах аз. Той се зае да рови из другите ми вещи. — Между другото, как е Амелия?
— Добре е. — Той прибра касетката в куфарчето си. — Благодаря.
— Може ли да я видя?
— Тя отлетя снощи за Лондон. — Разочарованието ми навярно е проличало, защото човекът от MI5 добави с хладно злорадство: — Не е изненадващо. Не се е виждала със съпруга си още отпреди Коледа.
— А Рут? — попитах аз.
— В момента тя придружава тялото на съпруга си — намеси се Мърфи. — Вашето правителство изпрати специален самолет.
— Ще получи пълни военни почести — добави човекът от MI5, — статуя в Уестминстърския дворец и погребение в Абатството, ако тя пожелае. Никога не е бил тъй популярен, както след смъртта си.
— Трябвало е да го направи преди години — казах аз. Те не се усмихнаха. — И наистина ли никой друг не е убит?
— Никой — потвърди Мърфи, — а това е чудо, повярвайте ми.
— Всъщност — каза човекът от MI5 — мисис Блай се пита дали мистър Ланг не е разпознал убиеца и не е тръгнал нарочно към него, знаейки, че може да стане нещо подобно. Вие имате ли някакви коментари?
— Струва ми се доста невероятно — казах аз. — Лично аз предположих, че е избухнала цистерна с гориво.
— Да, здравата гръмна — каза Мърфи, после щракна химикалката и я прибра във вътрешния си джоб. — Накрая открихме главата на убиеца върху покрива на терминала.
Два дни по-късно гледах по Си Ен Ен погребението на Ланг. Зрението ми в общи линии беше възстановено. Виждах, че всичко е уредено с вкус: кралицата, премиерът, американският вицепрезидент и половината европейски лидери; националният флаг върху ковчега; почетната стража; жалната песен на самотна гайда. Помислих си, че Рут изглежда много добре в черно — определено й отиваше. Непрекъснато търсех с поглед Амелия, но не я забелязах. По време на едно затишие в церемониите дори пуснаха интервю с Ричард Райкарт. Естествено, той не беше поканен на погребението, но си бе направил труда да сложи черна вратовръзка и изказа трогателно своите съболезнования от кабинета си в ООН: „Чудесен колега… истински патриот… имахме разногласия… останахме си приятели… от цялото си сърце към Рут и близките… що се отнася до мен, страницата е обърната.“
Намерих мобилния телефон, който ми беше дал, и го изхвърлих през прозореца.
На другия ден, когато трябваше да ме изпишат от болницата, Рик пристигна от Ню Йорк да ме откара до аерогарата.
— Добрата новина ли искаш да чуеш първо или добрата новина? — попита той.
— Не съм сигурен, че имаме еднаква представа за добра новина.
— Преди малко ми позвъни Сид Крол. Рут Ланг все още държи ти да довършиш мемоарите, а Мадокс ще ти отпусне още един месец за работа по ръкописа.
— А каква е добрата новина?
— О, много остроумно. Слушай, недей да се превземаш, по дяволите. Сега книгата става страшно търсена стока. Адам Ланг ще проговори от гроба. Вече не се налага да работиш тук. Можеш да я довършиш и в Лондон. Между другото, изглеждаш ужасно.
— Ще проговори от гроба? — повторих смаяно аз. — Значи сега ставам сянка на сянката.
— Стига де, положението предлага безброй възможности. Помисли! Можеш да пишеш каквото си искаш, разбира се, в разумни граници. Никой няма да те спре. А ти го харесваше, нали?