Колата! Напълно бях забравил за нея. Още стоеше паркирана на летище „Логан“! Паркингът струваше осемнайсет долара дневно! Сигурно дължах хиляди!
Несъмнено за вас — а днес и за мен — тази паника изглежда нелепа. Но тогава хукнах с разтуптяно сърце нагоре по стъпалата. В Ню Йорк минаваше шест вечерта и в Райнхарт Корпорейшън бяха приключили работния ден. Къщата на Мартас Винярд също не отговаряше. В отчаянието си позвъних на Рик и без предисловия почнах да бъбря подробно за кризата. След около трийсет секунди той грубо ми нареди да млъкна.
— Уредено е преди седмици. Хората от паркинга се усъмнили и викнали ченгетата, а те позвънили в офиса на Райнхарт. Мадокс платил сметката. Не исках да те безпокоя, защото знаех, че си зает. А сега слушай, приятелю. Имам чувството, че страдаш от тежък шок. Трябва ти помощ. Познавам един психоаналитик…
Затворих.
Когато най-сетне заспах на дивана, навести ме познатият сън с Макейра — онзи, в който той се носеше напълно облечен във водата до мен и ми казваше, че няма да се справи: Продължавай без мен. Но този път, вместо да се събудя, сънят продължи. Една вълна понесе Макейра с тежкия му дъждобран и гумените ботуши все по-далеч и по-далеч, докато накрая той се превърна в неясен силует, който лежеше по очи сред плитката пяна и бавно се плъзгаше напред-назад по мокрия пясък. Газейки през водата, аз пристъпих към него, пъхнах ръка под масивното тяло и с върховно усилие го преобърнах — и изведнъж се оказа, че Макейра ме гледа гол от бяла мраморна плоча, а Адам Ланг се навежда над него.
На другата сутрин излязох рано и тръгнах към метрото. Всъщност не е трудно човек да се самоубие, мислех си аз. Един бърз скок пред идващата мотриса, после забрава. Далеч по-добре, отколкото да се удавиш. Но импулсът не трая дълго, най-вече защото не можех да понеса мисълта, че някой ще трябва да чисти след мен. (Откриха главата му върху покрива на терминала…) Вместо това се качих в мотрисата и пътувах до последната станция в Хамърсмит, после минах на другата платформа. Движението е най-доброто лекарство против депресия, реших аз. Трябва да се движиш. На Ембанкмънт пак смених и продължих към Мордьн, което винаги ми се е струвало на края на света. Минахме Балам и две спирки по-късно слязох.
Не ми отне много време да открия гроба. Спомних си думите на Рут, че погребението е било в Стретъм. Попитах и един служител ме упъти към мястото. Минавах край ангели с криле на лешояди и обрасли в мъх ангелчета с лишеи по къдриците, викториански саркофази колкото градинарски бараки и кръстове с гирлянди от мраморни рози. Но приносът на Макейра за този некропол се оказа типично скромен. Нямаше цветисти сентенции — „Не казвай, че борбата е напразна“ или „Хвала на теб, служителю достойни“. Само варовикова плоча с името и годините.
Беше пролетно утро, замаяно от полени и бензинови изпарения. В далечината колите се носеха по Гарат Лейн към Централен Лондон. Клекнах и притиснах длани в роената трева. Както вече казах, не съм суеверен, но в онзи момент усетих как ме пронизва облекчение, сякаш бях затворил някакъв кръг или изпълнил важна задача. Усещах, че той е искал да дойда тук.
Точно тогава забелязах подпряно на камъка, полузакрито от избуялата трева, малко букетче повехнали цвета. Към него бе прикрепена картичка, изписана с елегантен почерк, едва различим след проливните лондонски дъждове:,В памет на един добър приятел и верен колега. Почивай в мир, скъпи Майк. Амелия“.
Когато се върнах в апартамента, позвъних на мобилния й телефон. Амелия сякаш не се изненада.
— Здравей — каза тя. — Тъкмо си мислех за теб.
— Защо така?
— Чета твоята книга… книгата на Адам.
— И какво?
— Добра е. Не, повече от добра. Само едно си пропуснал, струва ми се.
— Какво?
— О, няма значение. Ще ти кажа, ако се видим. Може би ще успеем да си поговорим на приема довечера.
— Какъв прием?
Тя се разсмя.
— Твоят прием, глупчо. Представянето на твоята книга. Не ми казвай, че не са те поканили.
Отдавна не бях разговарял с никого. Трябваха ми една-две секунди, за да отговоря.
— Не знам дали са ме поканили, или не. Честно казано, отдавна не съм си проверявал пощата.