— Сигурно имаш покана.
— Не разчитай. Кой знае защо, авторите никак не обичат техните сенки да ги зяпат през шведската маса.
— Е, авторът няма да присъства, нали? — каза тя. Опитваше се да е духовита, но шегата прозвуча отчаяно фалшиво и кухо. — Трябва да дойдеш, независимо дали си поканен, или не. Всъщност, ако наистина не си поканен, можеш да дойдеш с мен. На моята покана пише „Амелия Блай с придружител“.
От перспективата да се върна сред обществото сърцето ми пак заподскача.
— Но не искаш ли да те придружи някой друг? Ами съпругът ти?
— О, той ли? За жалост работата се разсъхна. Не бях подозирала колко му е писнало да бъде втора цигулка.
— Съжалявам.
— Лъжец — каза тя. — Ще те чакам в седем на края на Даунинг Стрийт. Приемът е от другата страна на „Уайтхол“. Чакам не повече от пет минути, тъй че, ако решиш да дойдеш, бъди точен.
След като приключих разговора с Амелия, внимателно прегледах натрупаната поща от последните седмици. Нямаше покана за приема. Помнейки подробностите около последната си среща с Рут, не се изненадах особено. Имаше обаче екземпляр от готовата книга. Беше чудесно издание. Корицата представляваше леко намигане към американския пазар — усмихнат и добродушен, Ланг говори пред общо заседание на Конгреса. Между снимките вътре нямаше нито една от онези, които бе открил Макейра — не ги бях дал на техническия редактор. Разгърнах на посвещението, написано от мен с гласа на Ланг:
Тази книга не би съществувала без верността, подкрепата, мъдростта и дружбата на покойния Майкъл Макейра, който ми помагаше в работата от първата до последната страница. Благодаря, Майк — за всичко.
Моето име не се споменаваше. За голяма досада на Рик бях отказал да ме включат като сътрудник. Не му казах причината — че според мен така беше по-безопасно. Надявах се прочистеното съдържание и моята анонимност да подскажат комуто трябва, че повече няма да създавам неприятности.
Този следобед цял час киснах във ваната и размишлявах дали да отида на приема. Както винаги успях да разтегля колебанията си до безкрайност. Казвах си, че все още не съм решил, докато се бръснех и обличах приличен тъмен костюм с бяла риза, докато слизах на улицата и спирах такси и дори докато в седем без пет стоях на ъгъла на Даунинг Стрийт — все още не беше късно да се оттегля. Отвъд широкия тържествен булевард „Уайтхол“ виждах как коли и таксита се трупат пред Банкетинг Хаус, където навярно щеше да се състои приемът. Фотографски светкавици примигваха в ранната привечер като блед спомен за славните дни на Ланг.
Търсех с поглед Амелия нагоре по улицата към караула пред сградата на Конната гвардия, после обратно покрай Външно министерство, до викторианската готическа лудница на Уестминстър Палас. Една табела срещу входа на Даунинг Стрийт сочеше към Военновременния кабинет на правителството. На нея бе изрисуван Чърчил с пура и победоносно разперени пръсти. „Уайтхол“ винаги ми напомня за войната. Представям си я по снимките, които съм виждал още като дете: чувалите пясък, белите хартиени ленти по прозорците, прожекторите, шарещи слепешком из мрака, бученето на бомбардировачи, трясъкът на експлозии, червените отблясъци от пожарища в Ист Енд. Трийсет хиляди убити само в Лондон. Ето, това, както би казал баща ми, се нарича война — не тия днешни превземки, тревоги и глупости. И все пак Чърчил ходел пеш до парламента през Сейнт Джеймс Парк, като поздравявал минувачите, а на три-четири метра след него вървял един-единствен детектив.
Все още си мислех за това, когато заглъхна последният удар на „Биг Бен“. Отново се озърнах в двете посоки, но Амелия не се мяркаше никаква, което ме изненада, защото знаех колко е педантична. Но тогава усетих докосване по ръкава и като се завъртях, я видях да стои зад мен. Беше излязла от сенчестата клисура на Даунинг Стрийт, облечена в син костюм и с куфарче в ръката. Изглеждаше състарена, повехнала и за един кратък миг зърнах бъдещето й: миниатюрен апартамент в изискан квартал и котка. Любезно се поздравихме.
— Е — каза тя, — ето ни заедно.
— Да, ето ни заедно. — Стояхме неловко на две-три крачки един от друг. — Не знаех, че пак работиш на номер десет.
— Бях само прикрепена към Адам. Кралят е мъртъв — каза тя и изведнъж гласът й секна.
Прегърнах я през рамото и я потупах по гърба като дете с ожулено коляно. Усетих влажната й буза върху своята. Когато се отдръпна, Амелия отвори куфарчето и извади кърпичка.
— Извинявай. — Тя си издуха носа и тропна с токче малко презрително. — Все си мисля, че съм го преодоляла, после откривам, че греша. А ти изглеждаш ужасно. Всъщност приличаш…