Усещах, че току-що се е променило нещо важно — че част от моята Слънчева система е полетяла по различна орбита, — но не схващах какво точно. Трябваше да избягам някъде на спокойствие и да обмисля нещата, без да бързам. Но вече долавях, че звуковият фон на приема се е променил. Глъчката стихваше. Хората шъткаха. Някой гръмогласно извика „Тишина!“ и аз се обърнах. В края на залата, срещу големите прозорци недалеч от нас, Рут Ланг стоеше търпеливо на нисък подиум с микрофон в ръката.
— Благодаря — каза тя. — Много ви благодаря. И добър вечер. — Замълча и над събраните триста гости се разстла мъртвешка тишина. Тя си пое дъх. Гласът й пресекваше. — Адам ми липсва непрестанно. Но никога тъй силно, както тази вечер. Не просто защото сме се събрали да представим неговата великолепна книга и той би трябвало да е тук, за да сподели с нас радостта от изминатия път, а защото бе тъй ненадминат в речите, а аз съм безнадеждна.
Изненадах се колко професионално поднесе последните думи, как наду балона на емоционалното напрежение и после го спука. Тук-там се разнесоха смехове. Тя изглеждаше много по-уверена пред хората, отколкото си я спомнях, сякаш отсъствието на Ланг й бе отворило пространство за растеж.
— Затова — продължи Рут — ще ви успокоя, че няма да държа реч. Просто искам да благодаря на няколко души. Искам да благодаря на Марти Райнхарт и Джон Мадокс — те са не само чародеи на книгоиздаването, но и страхотни приятели. Искам да благодаря на Сидни Крол за неговото остроумие и мъдрите му съвети. И ако ви се стори, че за мемоарите на един британски премиер са помогнали само американци, искам да благодаря конкретно и най-много на Майк Макейра, който, уви, също не може да бъде сред нас. Майк, ти си в нашите мисли.
Из голямата зала се разнесоха традиционните възгласи на одобрение.
— А сега — каза Рут — разрешете ми да предложа тост за онзи, на когото наистина трябва да благодарим. — Тя вдигна чашата си с екологичен портокалов сок или нещо подобно. — В памет на един велик мъж, голям патриот, чудесен баща и великолепен съпруг — за Адам Ланг!
— За Адам Ланг! — провикнахме се в хор всички и започнахме да ръкопляскаме, после удвоихме усилията, докато Рут кимаше грациозно към всички посоки на залата, включително и към нас. В този момент ме зърна, присви очи, но се опомни, усмихна се и приветствено надигна чаша към мен.
После бързо слезе от подиума.
— Веселата вдовица — изсъска Амелия. — Траурът й отива, не смяташ ли? С всеки ден разцъфтява.
— Имам чувството, че идва насам — казах аз.
— Мамка му — рече Амелия и пресуши чашата. — В такъв случай изчезвам. Искаш ли да вечеряме заедно?
— Амелия Блай, на среща ли ме каниш?
— Ще те чакам навън след десет минути. Фреди! — подвикна тя. — Радвам се да те видя.
Още докато Амелия се отдалечаваше да поговори с някого, тълпата пред мен се разцепи и от нея изникна Рут. Нямаше нищо общо с последния път, когато я бях видял — лъскава коса, гладка кожа, отслабнала от скръбта фигура, вмъкната в нещо изящно от черна коприна. Сид Крол вървеше плътно зад нея.
— Здравей — каза тя.
Хвана ме за ръце и ме целуна — всъщност не беше целувка, а само леко докосване с косата по двете бузи.
— Здравей, Рут. Здравей, Сид.
Кимнах му. Той ми намигна.
— Чух, че не понасяш такива приеми — каза Рут, като продължаваше да стиска ръцете ми и ме гледаше с блестящите си черни очи, — иначе щях да те поканя. Получи ли писъмцето ми?
— Получих го. Благодаря.
— Но не ми се обади!
— Не знаех дали не ме каниш само от любезност.
— Любезност! — Тя укорително тръсна ръцете ми. — Че кога съм била любезна? Трябва непременно да дойдеш.
После направи онова, което големите хора винаги вършат, когато общуват на приеми с мен — погледна през рамото ми. И почти веднага различих съвсем ясно как в очите й трепна страх, последван от едва доловимо поклащане на главата. Издърпах ръце, завъртях се и видях Пол Емет. Беше само на три крачки от нас.
— Здравейте — каза той. — Мисля, че сме се срещали.
Обърнах се към Рут. Мъчех се да говоря, но от устата ми не излизаше нито дума.
— Ъъъ — измънках аз. — Ъъъ…
— Пол ми беше наставник — спокойно обясни тя, — докато учех в Харвард със стипендия „Фулбрайт“. Трябва да си поговорим.
— Ъъъ…
Отстъпих заднишком. Блъснах се в един човек, който сръчно отдръпна чашата си и шеговито ме посъветва да внимавам. Рут говореше нещо, Крол също, но не ги чувах през бученето в ушите си. Видях Амелия да ме гледа втренчено, безпомощно махнах с ръце и избягах от залата, изтичах през фоайето и изскочих навън сред кухото имперско величие на „Уайтхол“.