Отначало не ми се стори особено важно. Звучеше като нещо старо и познато. Преди няколко години четирима английски граждани били заловени в Пакистан — „отвлечени от ЦРУ“ според техния адвокат, — прехвърлени в секретна военна база в Източна Европа и подложени на изтезания. Единият умрял по време на разпита, другите трима били затворени в Гуантанамо. Доколкото разбрах, новото в случая беше, че един неделен вестник се добрал до документ на Министерството на отбраната, според който излизало, че Ланг е заповядал екип на САС да залови четиримата и да ги предаде на ЦРУ. Следваха няколко възмутени изявления, включително от някакъв юрист правозащитник и от говорителя на пакистанското правителство. Архивни кадри показваха Ланг, окичен с гирлянди от цветя, на държавно посещение в Пакистан. Цитираха говорителя на Ланг: бившият премиер не знаел нищо за въпросните документи и отказвал всякакви коментари. Британското правителство упорито отхвърляло всякакви искания за разследване. После започна прогнозата за времето и всичко свърши.
Озърнах се из чакалнята. Хората изглеждаха невъзмутими. И все пак по някаква странна причина имах чувството, че току-що някой е напълнил гръбнака ми с лед. Извадих мобилния си телефон и позвъних на Рик. Не си спомнях дали вече се е върнал в Америка, или не. Оказа се, че седи на малко повече от километър — в чакалнята на „Бритиш Еъруейс“ — и чака полет за Ню Йорк.
— Видя ли новините? — попитах го аз.
За разлика от мен Рик страшно си падаше по новините.
— За Ланг ли? Естествено.
— Мислиш ли, че има нещо вярно?
— Откъде да знам, по дяволите? На кого му пука? Поне няма да слезе от първите страници.
— Мислиш ли, че трябва да го попитам?
— На кого му дреме? — Покрай гласа му чух приглушена обява по високоговорителите. — Викат пътниците за моя полет. Трябва да приключвам.
— Преди да приключиш — бързо вметнах аз, — би ли чул още нещо? Когато ме ограбиха в петък… изглеждаше напълно безсмислено, защото ми оставиха портфейла и избягаха само с ръкописа. Но след тази новина… ами, просто се чудя, според теб дали не са си помислили, че нося мемоарите на Ланг?
— Но откъде ще го знаят? — попита озадачено Рик. — Ти току-що се беше срещнал с Мадокс и Крол. Аз все още преговарях по споразумението.
— Е, може би са наблюдавали издателството, а после са ме проследили. Найлоновата торбичка беше яркожълта, Рик. Все едно носех сигнално флагче. — После ми хрумна нова мисъл, тъй тревожна, че не знаех откъде да започна. — И като стана дума… какво знаеш за Сидни Крол?
— Младият Сид? — В смеха на Рик прозвучаха нотки на възхищение. — Голяма работа е, нали? Ще изхвърли от бизнеса честните мошеници като мен. Договаря се не на процент, а на твърда сума, и няма бивш президент или член на правителство, дето да не го иска в екипа си. Защо?
— Не е ли възможно — колебливо започнах аз, изричайки мисълта си още недооформена — да ми е дал онзи ръкопис, защото е смятал — ако наистина са го следили, — смятал е, че ще изглежда тъй, сякаш изнасям от сградата книгата на Адам Ланг?
— За какъв дявол му е да го прави?
— Не знам. За майтап? За да види какво ще се случи?
— Да види дали ще те пребият?
— Добре де, добре, звучи налудничаво, но я се замисли. Защо е цялата тази параноя на издателите около ръкописа? Дори на Куигли не разрешават да го чете. Защо не позволяват да се изнесе от Америка? Може би защото смятат, че някой тук отчаяно желае да го докопа.
— Е, и?
— И може би Крол ме е използвал като примамка — като вързана патица — за да провери кой иска ръкописа и докъде е готов да стигне.
Още докато думите излитаха от устата ми, осъзнах, че звучат нелепо.
— Но книгата на Ланг е просто досаден боклук! — възкликна Рик. — Единствените хора, от които я крият в момента, са техните акционери. Затова е цялата димна завеса.
Започвах да се чувствам като глупак. Бих зарязал темата, но Рик тъкмо почваше да се забавлява.
— Вързана патица! — Дори без телефона бих чул смеха му от другия край на аерогарата. — Дай да видим дали съм те разбрал. Според твоята теория някой знае, че Крол е в града, знае къде се намира в петък сутринта, знае, че е дошъл да обсъжда…
— Добре — казах аз. — Да не говорим повече.