— …знае, че може току-що да е предал мемоарите на нов автор в сянка, знае кой точно си ти и къде живееш. Защото сам казваш, че са те причакали, нали така? Ехааа! Страхотна операция. Твърде мащабна за някакъв си вестник. Трябва да е било работа на държавните…
— Зарежи — казах аз, когато най-сетне успях да го прекъсна. — По-добре побързай за самолета.
— Да, прав си. Е, приятен полет. Гледай да поспиш в самолета. Говориш абсолютни глупости. Дай да си поприказваме следващата седмица. И недей да се тревожиш.
Той затвори.
Постоях, стиснал в ръка безмълвния телефон. Имаше право. Говорех абсолютни глупости. Отидох в мъжката тоалетна. На удареното в петък място синината бе станала черноморава с жълто по краищата, като снимка на избухваща свръхнова звезда в учебник по астрономия.
Малко по-късно обявиха качване на самолета за Бостън, а щом излетяхме, нервите ми се поотпуснаха. Обичам онзи момент, когато унилият сив пейзаж чезне отдолу, самолетът пробива облаците и изплува сред слънчевото сияние. Кой може да бъде потиснат на хиляди метри височина, когато слънцето грее, а другите клетници все още са приковани към земната твърд? Изпих едно питие. Погледах филм. Дремнах. Но трябва да призная, че издирих в салона всички налични неделни вестници, по изключение пренебрегнах спортните страници и изчетох всичко, написано за Адам Ланг и четиримата предполагаеми терористи.
Насочихме се за финален заход към летище „Логан“ в един часа следобед местно време.
Докато слизахме над Бостънския залив, слънцето, което бяхме преследвали цял ден, сякаш се носеше над водата успоредно с нас, удряйки небостъргачите в центъра един след друг — избухващи колони в бяло, синьо, сребристо и златно, истински фойерверки от стъкло и стомана. О, моя Америка, помислих си аз, моя новооткрита земя — моя земя, където книжният пазар е пет пъти по-голям от онзи в Обединеното кралство, — пролей над мен светлината си! На опашката пред пункта за граничен контрол едва се удържах да не затананикам „Звездното знаме“. Дори и чиновникът от Министерството на вътрешната сигурност — живо въплъщение на правилото, че колкото по-простонародно е името на една институция, толкова по-сталинистки функции изпълнява — не успя да накърни оптимизма ми. Той седеше зад стъклената преграда и се мръщеше на самата идея, че някой е прелетял пет хиляди километра, за да прекара посред зима един месец на Мартас Винярд. Когато разбра, че съм писател, стана по-подозрителен, отколкото ако бях цъфнал насреща му с оранжев затворнически гащеризон.
— Какви книги пишете?
— Автобиографии.
Това очевидно го озадачи. Подозираше, че го вземам на подбив, но не беше съвсем сигурен.
— Автобиографии, а? Не трябва ли да сте знаменит за това?
— Вече не.
Човекът ме изгледа втренчено, после бавно поклати глава като уморен свети Петър пред Райските порти при идването на поредния грешник, опитващ да се промъкне в Рая.
— Вече не — повтори той и по лицето му се изписа безкрайна погнуса.
Вдигна металния си печат и с два удара ми разреши трийсет дни престой.
След като минах контрола, включих мобилния си телефон. На екрана се появи приветствено послание от личната сътрудничка на Ланг, някоя си Амелия Блай, с извинение, че не е осигурила шофьор да ме вземе от аерогарата. Препоръчваше ми да хвана автобус до фериботния терминал в Удс Хоул и обещаваше, че когато сляза на Мартас Винярд, там ще ме чака кола. Купих си „Ню Йорк Таймс“ и „Бостън Глоуб“ и докато чаках автобуса да тръгне, проверих дали са отпечатали нещо за историята около Ланг, но или новината бе дошла твърде късно, или не представляваше интерес за тях.
В автобуса почти нямаше пътници и аз седях отпред, близо до шофьора. Пътувахме на юг през плетеница от магистрали, напуснахме града и излязохме сред открито поле. Температурата беше няколко градуса под нулата, небето бе ясно, но личеше, че наскоро е валяло. Снегът се трупаше на купчини покрай пътя и покриваше горните клони на дърветата, които се простираха от двете страни като огромни бяло-зелени вълни. Всъщност Нова Англия е нещо като Стара Англия на стероиди — по-широки пътища, по-големи гори, по-обширни пространства; дори небето изглеждаше необятно и лъскаво. Изпълваше ме приятното чувство, че съм спечелил време, представях си мрачната влажна лондонска нощ в контраст с този искрящ зимен следобед. Но постепенно и тук започна да се смрачава. Трябва да наближаваше шест, когато стигнахме в Удс Хоул и спряхме пред фериботния терминал. После вече имаше луна и звезди.