Пътувах вече от седемнайсет часа. Не знаех нито къде съм, нито през какви места минавам, нито дори накъде отивам. Всички опити за разговор се проваляха. Не виждах нищо освен отражението си в студения мрак зад стъклото. Имах чувството, че съм стигнал до края на земята като някой английски изследовател, очакващ първата си среща с местните обитатели от племето уампаноги. Шумно се прозях и побързах да закрия устата си с длан.
— Извинявайте — обясних на безплътните очи в огледалото. — Там, откъдето идвам, вече е полунощ.
Той поклати глава. Отначало не разбрах дали ми съчувства, или ме осъжда; после осъзнах какво се опитва да ми каже — няма смисъл да му приказвам, глух е. Отново се загледах навън през стъклото.
След известно време стигнахме до кръстопът и завихме наляво, навярно към Едгартаун, малко селище с бели дъсчени къщи с бели огради, градинки и веранди, осветено от изящни улични фенери във викториански стил. Девет десети от къщите бяха тъмни, но през стъклата на няколкото осветени прозореца зърнах маслени изображения на ветроходни кораби и мустакати прадеди. В подножието на хълма, отвъд викторианската църква на китоловците, мъгливата едра луна хвърляше сребърни лъчи по керемидените покриви и очертаваше силуетите на мачти в пристанището. Струваше ми се, че наближавам към филмови декори за снимки на „Моби Дик“. Във фаровете се мярна табела на Чапакуидикския ферибот и не след дълго спряхме пред хотел „Лайтхаус Вю“.
И тук можех да си представя сцената през лятото: кофички, лопатки и рибарски мрежи, струпани по верандата, въжени сандали край вратата, ивици белезникав пясък по пътеката откъм плажа — такива неща. Но извън сезона големият дървен хотел пукаше и пращеше под напора на вятъра като платноход, заседнал на риф. Вероятно управата изчакваше пролетта, за да смъкне олющената боя и да измие коричката сол от стъклата. Някъде наблизо океанът блъскаше в мрака. Аз стоях с куфара си на дървената веранда и почти с носталгия гледах как светлинките на таксито изчезват зад ъгъла.
Във фоайето едно момиче, облечено като викторианска камериерка с бяла дантелена шапчица, ми връчи съобщение от кабинета на Ланг. Щели да дойдат да ме вземат утре в десет сутринта; трябвало да си нося паспорта, за да го покажа на охраната. Почвах да се чувствам като участник в някаква детективска игра — щом стигнех до едно място, получавах нови инструкции как да се добера до следващото. Хотелът бе празен, ресторантът тъмен. Казаха ми, че мога да взема която си искам стая, и аз избрах една на втория етаж с бюро, на което да работя, и снимки от стария Едгартаун по стените: домът на Джон Кофин, 1890 г.; китоловният кораб „Сплендид“ в пристанище „Осбърн“, 1870 г. След като камериерката си тръгна, сложих върху бюрото лаптопа, списъка с въпроси и откъснатите от неделния вестник статии, после се проснах на леглото.
Спах непробудно чак до два сутринта, когато биологичният ми часовник, все още настроен на лондонско време, избухна в главата ми с мощта на „Биг Бен“. Десет минути търсих минибара, докато най-сетне осъзнах, че няма. Импулсивно набрах домашния номер на Кейт. Нямах представа какво точно ще й кажа. Така или иначе, не получих отговор. Мислех да затворя, но вместо това се записах на гласовата й поща. Трябва да бе тръгнала на работа съвсем рано. Или пък снощи изобщо не се беше прибирала. Вече имах над какво да размисля и усърдно се впуснах в разсъждения. Не ми стана по-добре от факта, че сам съм си виновен. Изкъпах се, после отново си легнах, изгасих лампата и придърпах влажните завивки до брадата си. На всеки няколко секунди бавният пулс на фара изпълваше стаята с мътно червеникаво сияние. Навярно съм лежал часове наред с отворени очи, съвсем буден и в същото време безплътен. Така мина първата ми нощ на Мартас Винярд.
Пейзажът, който изплува от сумрака на другата сутрин, беше плосък и подгизнал. От другата страна на пътя под моя прозорец имаше поток, после тръстики, а отвъд тях плаж и море. Красивият викториански фар с камбановиден покрив и балкон от ковано желязо гледаше през проливите към дълга ниска ивица суша на около километър и половина. Разбрах, че това трябва да е Чапакуидик. Ято от стотици дребни бели морски птици в плътна формация като рибен пасаж кръжеше, издигаше се и пак слизаше над спокойните вълни.