Слязох долу и си поръчах изобилна закуска. От магазинчето до рецепцията купих новия брой на „Ню Йорк Таймс“. Материалът, който търсех, беше погребан дълбоко в раздела за световни новини и за максимална невзрачност избутан към дъното на страницата:
ЛОНДОН (АП): Според съобщения в тукашните неделни вестници бившият британски премиер Адам Ланг е разрешил незаконно използване на британски специални части за залавянето на четирима заподозрени терористи от Ал Кайда в Пакистан и предаването им за разпити в ЦРУ.
Заподозрените — Насър Ашраф, Шакил Кази, Салим Хан и Фарук Ахмед, — и четиримата с британско гражданство, са пленени в пакистанския град Пешавар преди пет години. Твърди се, че били изведени от страната и изтезавани в тайна база. Според тези твърдения мистър Ашраф е умрял по време на разпит. По-късно мистър Кази, мистър Хан и мистър Ахмед са задържани в Гуантанамо в продължение на три години. В момента само мистър Ахмед остава под надзора на американските власти.
Според документи, открити от лондонския „Сънди Таймс“, мистър Ланг лично е одобрил операция „Буря“ — секретна мисия на британските елитни десантни части (САС) за отвличането на четиримата. Подобна операция би била незаконна както според британското, така и според международното право.
Снощи британското Министерство на отбраната отказа да коментира автентичността на документите и съществуването на операция „Буря“. Говорителката на мистър Ланг съобщи, че той не възнамерява да прави изявление.
Изчетох текста три пъти. Не изглеждаше нищо особено. Или грешах? Вече и сам не знаех. Днес моралните принципи далеч не бяха тъй непоклатими както някога. Методи, които бащиното ми поколение би сметнало за недопустими дори във войната срещу нацизма — например мъченията, — днес явно бяха приемливи и цивилизовани. Реших, че онези десет процента от населението, които се вълнуват от такива неща, ще бъдат потресени от новината, стига да успеят да я намерят; останалите деветдесет на сто най-вероятно просто щяха да свият рамене. Нали ни казаха, че свободният свят тръгва на поход през страната на мрака. Какво да очакваме?
Имах да убия около два часа, докато пратят кола да ме вземе, и излязох да се разходя. Минах по дървения мост към фара, после навлязох в Едгартаун. На дневна светлина градчето изглеждаше още по-запустяло, отколкото снощи. Катерици невъзмутимо притичваха по тротоарите и се катереха по дърветата. Отминах над двайсетина живописни къщи на капитани китобойци от XIX век и нито една не изглеждаше обитавана. Високите тераси пустееха. Не виждах жени с черни шалове да отправят скръбен взор към морето, очаквайки мъжете им да се приберат у дома — може би защото извън сезона мъжете бяха на Уолстрийт. Ресторантите бяха затворени, малките магазинчета и галерии — изпразнени от стока. Исках да си купя импрегнирано яке, но всичко се оказа затворено. Зад витрините имаше само прах и изсъхнали насекоми. „Благодарим за чудесния сезон“, обявяваха табелите. „До нови срещи напролет“.
Същото бе и в пристанището. Основните цветове бяха сиво и бяло — сиво море, бяло небе, сиви керемидени покриви, бели дъсчени стени, бели пилони без знамена, стари дървени пристани, осеяни със сивосини и сивозелени петна, по които кацаха съвсем еднакви сивобели чайки. Сякаш Марта Стюарт бе въвела тук строга цветова координация за човека и природата. Дори и слънцето, увиснало ненатрапчиво над Чапакуидик, проявяваше добрия вкус да сияе в белезникави тонове.
Засенчих очите си с длан, примижах и се вгледах в далечната плажна ивица с отделни летни къщички. Там кариерата на сенатор Едуард Кенеди бе направила катастрофален завой. Според пътеводителя някога целият остров бил лятно игрище за младежите от клана Кенеди, които обичали да излизат на еднодневни плавания с платноходки от Хаяниспорт. Разказваше се как Джак като президент поискал да спре с яхтата си на частния кей на ветроходния клуб в Едгартаун, но се разколебал, когато видял как всички клубни членове — републиканци до един — стоят там със скръстени ръце и само го чакат да слезе. Било лятото, преди да го застрелят.
Сега няколкото закотвени яхти бяха закрити с платнища и зазимени. Всичко бе неподвижно, само една рибарска лодка с извънбордов мотор отиваше към капаните за омари. Поседях на една пейка, изчаквайки да видя дали ще се случи нещо. Чайките кръжаха в небето и кряскаха. На една близка яхта въжетата трополяха от вятъра по металната мачта. Отдалеч долитаха ударите на чук — някой обновяваше имота си за следващото лято. Старец разхождаше куче. С изключение на това, почти цял час не се случи нищо, което би разсеяло вниманието на пишещия автор. Така си представят писателския рай онези, които никога не са писали. Не се учудвах, че Макейра се е побъркал.