4
Освен това издателят ще притиска автора в сянка да изрови нещо сензационно, което би помогнало за публикуването на откъси в пресата и за рекламен шум в момента на излизането на книгата.
„Писане в сянка“
По-късно тази сутрин старият ми приятел, глухият таксиметров шофьор, дойде да ме вземе от хотела. Тъй като ме бяха настанили в Едгартаун, логично предполагах, че имението на Райнхарт трябва да е някъде до самото пристанище. Над залива имаше няколко големи къщи с градини, слизащи към частни кейове, които ми се струваха идеални имоти за един милиардер, и това доказва пълното ми невежество по въпроса какво могат да купят големите пари. Вместо към тях потеглихме извън градчето и десетина минути следвахме указателите за Уест Тисбъри през равна гориста местност, а после, преди още да забележа пролука между дърветата, свърнахме наляво по тесен песъчлив път.
До този момент не бях виждал виргилиев дъб. Разлистен може и да изглежда добре. Но зиме природата едва ли може да предложи по-унила растителна гледка от тази — километър след километър, обрасли с ниски, криви, пепеляви шубраци. Само няколко сгърчени кафяви листа подсказваха, че някога в тия стъбла е имало живот. Почти пет километра подскачахме и се друсахме по тесния горски път и единственото същество, което видяхме, беше прегазен скункс; най-сетне стигнахме до затворена порта и там от вкаменения пущинак изникна човек със списък в ръка, облечен в типичната униформа на британско цивилно ченге — тъмен шлифер и лъснати до блясък черни обувки с връзки.
Свалих стъклото и му подадох паспорта си. Широкото му навъсено лице бе придобило тухлен цвят от студа, ушите клоняха към керемиден оттенък; не изглеждаше твърде щастлив от полицейската си съдба. Изглеждаше тъй, сякаш е бил разпределен да пази две седмици внучките на кралицата някъде по Карибите и в последния момент са го прехвърлили тук. Той мрачно присви очи, потърси в списъка името ми, избърса от крайчето на носа си едра прозрачна капка и обиколи да огледа таксито. Чувах как някъде наблизо прибоят напява безкрайната си приспивна песен. Агентът се върна, подаде ми паспорта и каза (поне така предполагам, защото го промърмори под носа си):
— Добре дошъл в лудницата.
Налегна ме внезапен пристъп на нерви и се надявам, че го прикрих, защото първата поява на автора в сянка има голямо значение. Старая се никога да не проявявам тревога. Винаги полагам усилия да изглеждам професионално. Стил на обличане — хамелеон. Нося това, което очаквам да носи клиентът. Пред футболист мога да се явя по анцуг, пред естраден певец — с кожено яке. За първата в живота си среща с бивш министър-председател бях отхвърлил идеята за костюм — твърде е официално, бих приличал на негов адвокат или счетоводител — и вместо това избрах бледосиня риза, консервативна раирана вратовръзка, спортно сако и сиви панталони. Косата ми беше грижливо сресана, зъбите изчистени най-старателно с четка и конец, тялото дезодорирано на всички стратегически места. Бях готов в рамките на възможното. В лудницата? Наистина ли го беше казал? Хвърлих поглед назад, но агентът не се виждаше.
Портата се разтвори, отвъд нея пътят зави и след малко зърнах за пръв път имението на Райнхарт: четири кубични дървени сгради — гараж, склад, две къщички за персонала — и малко по-нататък самата къща. Беше само на два етажа, но широка като резиденция с дълъг, нисък покрив и два масивни тухлени комина като на крематориум. В останалата си част сградата беше изцяло от дърво, но макар и нова, вече изглеждаше остаряла. Бе придобила сребристосивкав цвят като градински стол, забравен навън през зимата. Откъм нас прозорците бяха високи и тесни като бойници, а като се прибавеха сивотата, другите безлични постройки, околната гора и пазачът до портата, целият комплекс придобиваше вид на курортен дом, проектиран от Алберт Шпеер; неволно се сетих за „Вълчата бърлога“ на Хитлер.
Още преди да се приближим, предната врата се отвори и нов пазач — бяла риза, черна вратовръзка, закопчано догоре сиво яке — ме въведе навъсено във вестибюла. Набързо претърси чантата ми, докато аз се озъртах. В хода на работата си бях срещал немалко богати хора, но не помнех досега да съм стъпвал в къщата на милиардер. По гладките бели стени висяха редици африкански маски, в осветени витрини се мъдреха дърворезби и примитивни керамични фигурки с огромни фалоси и гърди като бомби — такива би измайсторил от пластилин някой невръстен пакостник, докато учителят не го гледа. Липсваха каквито и да било признаци на красота или естетически достойнства. Както научих по-късно, първата мисис Райнхарт участвала в управителния съвет на Музея на модерното изкуство в Ню Йорк; втората бе индийска киноартистка, с петдесет години по-млада от нея, за която Райнхарт се оженил по съвета на своите банкери, за да пробие на азиатския пазар.